— Това сте вие! По дяволите! Значи вие сте убили… и полицаите са ви заловили! Вие сте тук, вие! Възможно ли е!
Изглеждаше, че тя спи. Марескал млъкна. Спеше ли наистина? Той й каза:
— Стойте така, не мърдайте… Ще отстраня другите и ще се върна. След един час съм тук и ще поговорим… Ще трябва тихичко да се измъкнем, миличка.
Какво искаше да каже той? Щеше ли да й предложи унизителни условия? Марескал едва ли имаше определени намерения. Случаят го намери неподготвен и той се питаше каква полза може да извлече от него.
Марескал постави обратно каскета върху русата глава. Разгръщайки престилката претърси джобовете на сакото й Не намери нищо в тях. Изправи се, вълнението му беше толкова голямо, че не помисли да прегледа помещението и вратата.
— Смешен хлапак — каза той, като се обърна към другите. — Сигурно няма двадесет години… Момче, което е подведено от съучастникът му.
Продължаваше да говори с разсеян вид, в който се чувстваше обърканата му мисъл и необходимостта да разсъди.
Мисля — каза той, — че моите предварителни издирвания ще бъдат интересни за господата от прокуратурата. Докато ги чакаме, ще остана да пазя с вас, старши.
Раул се разбърза. Между колетите имаше завързани чували със същия цвят като престилката на момичето. Вдигна един от тях и прошепна:
— Приближете краката си към мен, за да мога да тикна това на тяхно място. Но бавно, нали? После ще изтеглите към мен тялото си и накрая главата.
Взе ръката й, която беше като лед, и повтори наставлението си, защото младото момиче стоеше неподвижно.
— Заклевам ви, подчинявайте се. Марескал е способен на всичко. Вие го унижихте. Той ще си отмъсти по един или друг начин, защото разполага с вас. Приближете краката си към мене…
Тя правеше слаби движения, с които едва се местеше и за което й бяха нужни три или четири минути. Когато маневрата свърши, малко над нея стоеше сива фигура със същите контури, която създаваше илюзията, че тя все още е там.
— Хайде — каза той. — Използувайте момента, когато те са обърнати и разговарят, и се измъкнете…
Той я посрещна в обятията си и я изведе през полуотворената врата. В преддверието тя се изправи, Раул заключи вратата и те пресякоха залата за багаж. Едва бяха излезли зад Гарата, на нея й стана зле и падна на колене.
— Никога няма да мога… — охкаше тя, — никога… Без усилие Раул я взе на рамо и затича към дърветата край пътя за Ромио и Оксер. Изпитваше дълбоко удовлетворение при мисълта, че държи плячката си, че убийцата на мис Бакфийлд не може повече да му убегне, и че делото му ще замести това на обществото. Какво щеше да направи? В този момент беше убеден или поне си казваше това, че го ръководи чувството за справедливост, че наказанието ще бъде такова, каквото обстоятелствата наложат.
Спря на двеста крачки, не защото беше уморен, а защото искаше да се ослуша и огледа.
— Какво има? — попита със страх младото момиче.
— Нищо. Нищо обезпокоително. Много далеч се долавя конски тропот… Това е, което исках… това е спасение за вас.
Сне я от рамото си и я взе на ръце като дете. Така, с бърз ход, измина триста или четиристотин метра и стигна до кръстопътя на главното шосе, което се белееше под черните клони на дърветата. Тревата беше толкова влажна, че той й каза:
— Останете легнала на коленото ми и слушайте добре. Колата, която се чува, е на лекаря. Аз ще се отърва от човечеца, като го завържа внимателно за някое дърво. Двамата ще се качим в колата и ще стигнем до следващата гара.
Тя не отговори. Раул се усъмни дали го е чула. Ръката й гореше. Сякаш бълнуваше, като повтаряше:
— Аз не съм убила… не съм убила…
— Мълчете — каза й рязко. — Ще говорим после. Млъкнаха и двамата. Тишината царуваше над спящото поле. Единствено тропот на кон се долавяше от време на време в мрака. Два три пъти в далечината се мярнаха фенерите на колата, които светкаха като опулени очи. Никакви викове, никаква опасност не се забелязваше откъм гората.
Раул размишляваше върху странното положение на загадъчната убийца. Сърцето й биеше толкова силно, че чувствуваше възбудения му ритъм. Виждаше парижанката, която бе зърнал преди 8 — 9 часа, щастлива и привидно безгрижна. Двата образа, толкова различни един от друг, се смесваха у него. Споменът за сияйното видение намаляваше ненавистта му срещу тази, която беше убила англичанката. Имаше ли у него омраза? Закачи се за тази дума, мислейки коравосърдечно: „Аз я мразя… каквото и да казва, тя е убила… Англичанката е мъртва по нейна вина и на съучастниците й… Мразя я… Мис Бакфийлд ще бъде отмъстена.“