Раул не казваше нищо от това, което мислеше. Обратно, от устата му излизаха мили думи:
— Нещастието се стоварва върху хората, когато най-малко мислят за него, нали? Човек е щастлив… живее и после идва престъплението… но всичко се оправя… ще ми се доверите и работите ще се уредят.
Оставаше с впечатление, че постепенно у нея настъпва голямо успокоение. Нямаше ги трескавите конвулсии, които я разтърсваха от главата до петите. Злото утихваше — кошмарите, мъките, ужасите, целият отвратителен свят на мрака и смъртта.
Раул се наслаждаваше на своето магнетично влияние върху някои хора, които обстоятелствата бяха отклонили от правия път. Връщаше им равновесието, като ги караше да забравят за момент ужасната действителност.
Самият той също забравяше за драмата. Мъртвата англичанка изчезваше от паметта му и вече не притискаше до себе си жената с изцапаната от кръв престилка, а елегантната и цветуща дама от Париж. Напразно си казваше: „Аз ще я накажа. Тя ще страда“. Но как да пренебрегне свежия дъх, който идеше от близките устни?
Фенерите се виждаха все по-големи и по-големи. Колата щеше да пристигне след десетина минути.
„Тогава — каза си Раул — ще трябва да се разделя с нея и да действам. Няма да има друг момент между нас, в който да има такава интимност…“
Раул се наведе още повече. В тъмнината отгатваше, че тя е затворила очите си и му се е доверила изцяло. Изведнъж той се наклони и я целуна по устните.
Тя се опита леко да се възпротиви, но въздъхна и не каза нищо. Остана с впечатление, че приемаше милувката му и въпреки отдръпването на главата й беше се поддала на сладостта на тази целувка. Това трая няколко секунди. Чувство на възмущение я разтърси цялата. Дръпна ръцете си с внезапна сила и се освободи, като стенеше:
— Това е отвратително! Какъв срам! Оставете ме! Оставете ме!… Това, което правите, е подло…
Той се опита да се усмихне и разгневен искаше да я наругае. Не намираше думи и докато тя го отблъсна и побягна в мрака, повтаряше с тих глас:
— Какво значи това! Ето ти целомъдрие. И после? Какво? Би могло да се помисли, че съм извършил светотатство…
Стана на крака да я потърси. Гъстите храсталаци улесняваха бягството и. Нямаше надежда да я стигне. Псуваше и ругаеше, като не чувстваше в себе си нищо, освен злобата и омразата на мъж, с който са се подиграли. В ума му се мяркаше ужасното намерение да се върне на гарата и да вдигне тревога, когато чу викове наблизо. Те идваха откъм пътя и той предположи, че са от колата на лекаря. Затича се и наистина видя двата фенера, които се завъртяха на място и смениха посоката си. Колата се отдалечаваше не с лек конски тръс, а с галоп на животно, подгонено от ударите на камшика. Направляван от виковете, Раул забеляза силуета на човек, който ръкомахаше сред храсталак от къпини.
— Вие сигурно сте лекарят от Ромио? — каза той. — Изпратиха ме от гарата да ви посрещна. Без съмнение сте бил нападнат…
— Да!… Един минувач ме попита за пътя. Спрях, а той ме хвана за гърлото, върза ме и ме хвърли в къпините.
— Той ли избяга с колата ви?
— Да.
— Сам?
— Не, с друг, който го настигна. След това аз се развиках.
— Жена? Мъж?
— Не видях. Те разговаряха много тихо. Веднага след тръгването им се развиках.
Раул успя да го изтегли от къпинака и му каза:
— Не бяха ли запушили устата ви?
— Да, но лошо.
— С какво?
— С шалчето ми.
— Има един начин за запушване на уста, но малко хора го познават, — каза Раул, който взе шалчето, събори доктора и се зае да му покаже как става това.
Урокът бе последван от други действия. Раул завърза още по-здраво лекаря с покривалото на коня и юларя, който бе използвал и въпросният нападател. Не можеше да има съмнение, че той е Вилхелм и че младото момиче е тръгнало с него.
— Не ви причинявам болки, нали докторе? Ще ми бъде мъчно, ако е така. Освен това няма да се страхувате от коприва и тръни — прибави той, като отвеждаше пленника си. — Ето едно място, където няма да прекарате неприятна нощ. Тревата тук е изгоряла от слънцето, защото е суха… Не, не ми благодарете, докторе. Ако можех, щях да постъпя по друг начин.
Намерението на Лемези беше да настигне на всяка цена Вилхелм и младото момиче. Беше бесен, че го изиграха. Колко глупав трябва да е бил! Държеше я в ръцете си и вместо да я стисне за гърлото, се занимаваше да я целува. Но може ли да се запази самообладание в такава ситуация?