— Не съм настроен да си мъча ума и ще оставя полицията да тъпче на едно място. — обобщи Раул. — През това време аз ще действам.
Говореше така, защото знаеше какво да прави. Подсказаха му го местните вестници, които публикуваха следното съобщение:
„Нашият бележит гост лорд Бакфийлд, след погребението на нещастната си дъщеря, се е завърнал между нас и според обичая си ще прекара края на сезона в хотел Белвю в Монте Карло.“
Вечерта Раул де Лемези нае стая в хотела, съседна на апартамента на англичанина. Тя, както останалите в партера, гледаше към градината, която се простираше зад задната фасада на сградата. Към всяка стая имаше тераса и собствен вход.
На другия ден той забеляза англичанина, когато излизаше от стаята си и отиваше в градината. Беше още млад, солиден човек, чиято скръб се долавяше в нервните му движения, излъчващи мъка и отчаяние.
След два дни Раул реши да му изпрати визитната си картичка с молба за поверителен личен разговор, но чу, че някой чука на съседната врата. Погледна — беше Марескал.
Това обстоятелство не го учуди. След като самият той идваше да вземе сведения от лорд Бакфийлд, естествено беше и Марескал да иска да научи нещо от бащата на Констанс. Отвори подплатената врата, която делеше двете съседни стаи, зад нея имаше друга, която се отваряше от другата страна. Но не успя да чуе нищо.
Загуби три дни, през които комисарят и англичанинът се срещаха и разговаряха помежду си. Каква цел преследваше Марескал? Навярно нямаше намерение да разкрие на лорда, че дъщеря му е крадла. Тогава от тези срещи той искаше да получи някакви сведения.
Най-после, една сутрин Раул успя да долови края на телефонен разговор на англичанина: „Разбрано, господине. Елате днес в 3 часа в градината на хотела. Парите ще бъдат събрани. В замяна на четирите писма, за които говорите, моят секретар ще Ви ги предаде.“
— Четири писма… пари… — каза си Раул. — Това ми прилича на опит за шантаж… Дали изнудвачът не е Вилхелм, който навярно се навърта наоколо и като съучастник на мис Бакфийлд иска да осребри кореспонденцията си с нея?
Разсъжденията на Раул затвърдиха убеждението му, което изясняваше действията на Марескал. Несъмнено, повикан от лорд Бакфийлд, когото Вилхелм заплашваше, комисарят устройваше примка, в която трябваше да падне младият изнудвач. На Раул не оставаше нищо друго, освен да се радва. Дали и госпожицата със зелените очи не участвува в тази комбинация?
Един ден лорд Бакфийлд задържа комисаря за обяд. След ядене те отидоха в градината и се разходиха, като разговаряха. В 2,45 часа полицаят влезе обратно в апартамента. Лорд Бакфийлд седна на една пейка, близо до отворената желязна врата.
Раул наблюдаваше от своя прозорец.
„Ако тя дойде, толкова по-зле за нея — помисли той — Малкия си пръст няма да мръдна, за да й помогна“
Почувствува се облекчен, когато видя, че Вилхелм се показа сам. Той се приближаваше предпазливо към желязната врата.
Срещата между двамата мъже беше кратка. Условията на пазарлъка бяха най-вероятно предварително уговорени и те веднага се отправиха към апартамента Вилхелм беше несигурен и неспокоен, а лорд Бакфийлд се разтърсваше от нервни тръпки.
На терасата англичанинът каза:
— Влезте, господине. Аз не искам да се забърквам в тези мръсотии. Секретарят ми е в течение на всичко и ако съдържанието на писмата е такова, каквото твърдите, ще ви плати.
Той си отиде.
Раул подслушваше с наострени сетива. Очакваше решителна сцена, но веднага разбра, че Вилхелм не познава Марескал и той спокойно можеше да мине в очите му за секретар на лорда. Полицаят-секретар, когото Раул виждаше в огледалото, произнесе ясно:
— Ето 50 банкноти от по 1000 франка и чек за същата сума, платим в Лондон. Носите ли писма?
— Не — каза Вилхелм.
— Защо. В такъв случай не можем да се споразумеем. Дадените ми нареждания са изрични и трябва да действам по принципа „Дай — вземи“.
— Ще ги изпратя по пощата.
— Вие сте луд, господине, или по-скоро се опитвате да ми разигравате.
Вилхелм явно взе някакво решение и каза:
— Наистина притежавам писмата, но не са у мен.
— Тогава?
— Един мой приятел ги пази.
— Къде е той?
— В хотела. Ще отида да го потърся.