Раул взе ключа със себе си и отиде в канцеларията, където поиска сметката си, и каза:
— Запазете стаята ми до утре сутринта. Предплащам я, в случай че не мога да се върна.
Беше доволен от обрата, който взеха събитията. Ролята му беше свършила. Младата девойка да се оправя както иска. Повече тя не го интересуваше.
Решението му беше толкова категорично, че като я видя в бързия влак за Париж, в който се качи в 3 часа и 50 минути, не пожела да се срещне с нея и се скри в друг вагон.
В Марсилия тя се прехвърли на влака за Тулуза заедно с хора, които приличаха на артисти и с които се беше запознала по пътя. Неочаквано отнякъде изникна и Вилхелм, който се присъедини към групата.
— На добър път! — каза Раул на себе си. — Радвам се, че нямам повече нищо общо с тази хубава девойка. Да отиде да се беси другаде!
В последната минута промени решението си и се качи на влака за Тулуза. На другата сутрин той слезе заедно с тях.
Обирът на вилата на Фарадони и опитът за шантаж на лорд Бакфийлд, извършени непосредствено след покушението във влака, бяха два непредвидени епизода. Те сякаш бяха части от лошо скроена пиеса. Тя не даваше на зрителя време да свърже фактите помежду им. Една трета картина, която впоследствие Люпен нарече своя трилогия, трябваше да подреди нещата. Трета картина, която, както и останалите, имаше брутален характер. Този път, лишен привидно от всякаква логика, събитията стигнаха много бързо до своята кулминация.
В хотела в Тулуза, където момичето последва новите си приятели, Раул научи, че артистите са от трупата на оперетната певица Леонида Бали. Същата вечер в театъра Вариете те щяха да представят оперетата „Вероника“.
Той застана на пост. Младата девойка излезе в 3 часа силно развълнувана. Оглеждаше се непрекъснато, сякаш се страхуваше, някой да не я следи. Навярно се криеше от съучастника си Вилхелм! Изтича до пощата и поиска да изпрати телеграма. Три пъти бърка текста и започва отначало.
След като си отиде, Раул успя да вземе един от смачканите листове, които беше хвърлила в кошчето, и прочете: „Хотел Мирмар — Люз (Горни Пиринеи). Пристигам утре с първия влак. Предупредете вкъщи…“
— Кой дявол ще търси в планината по това време? — помисли той. Да не би семейството й да живее в Люз?
Продължи да я следи предпазливо и видя, че влезе в театър „Вариете“ — Без съмнение, за да присъства на репетицията на трупата.
През останалото време на деня той наблюдаваше входовете на театъра.
Вечерта зае място в дъното на една ложа и щом завесата се вдигна, бе поразен: актрисата, която пееше в ролята на Вероника, беше госпожицата със зелените очи.
— Леонида Бали… — каза си той. — Това е името й! Нима тя е провинциална оперна певица?
Раул беше много изненадан. Видяното надминаваше всичко, което можеше да си въобрази по отношение на госпожицата с нефритените очи.
На сцената тя се изяви като талантлива актриса и певица. Беше скромна, затрогваща, изпълнена с нежност и веселие, със съблазън и целомъдрие. Богато надарена, тя притежаваше висок професионализъм, но и една непохватност на сцената, която й придаваше още по-голям чар. Спомни си за първото впечатление на булевард Осман. Потвърждаваше се мисълта му за двойната съдба, която имаше момичето и чиято маска беше едновременно тъй трагична и тъй детинска.
Трите часа Раул прекара във възторг. Не преставаше да се възхищава от странното същество, което беше виждал главно в моменти на страх и ужас. Пред него сега беше друга жена, в която всичко беше изпълнено с жизнерадост и хармония. Но беше и жената, която бе убила и участвала в низости и престъпления.
От двата толкова различни образа, кой трябваше да смята за истински? Раул напразно се опитваше да разбере това. Героинята от операта засенчваше другите два образа и ги обединяваше в един трогателен живот. Едва забележими нервни движения разкриваха пред опитното око истинската жена и показваха особеното й душевно състояние.
— Има нещо ново — мислеше Раул.
— Днес е станало важно събитие, което неочаквано я тласна към гарата. Тревогата от него понякога разваля играта й на сцената. Най-вероятно е тя да е свързана с Вилхелм, който изчезна внезапно.
Когато след спускането на завесата излезе да се поклони, младото момиче бе посрещнато с овациите на публиката. Тълпа от почитатели се струпа около входа за артистите.
Пред вратата чакаше покрита кола с впряг от два коня. Влакът, който пристигаше сутринта в Перифит — Несталас, най-близката станция до Люз, заминаваше малко след полунощ. Нямаше съмнение, че тя е изпратила предварително багажа си на гарата и ще се отправи веднага натам. Раул също беше наредил да занесат куфара му.