Раул започна наблюдението си точно от тази страна. Местността наоколо беше безлюдна. Долавяше се далечното кънтене на секирите на дърварите.
От наблюдателния си пост той виждаше полянките в парка и алеите, оградени с липи, по които се разхождаха пансионерките. За кратко време изучи обичаите в манастира и часовете за почивка. След обяд алеята над склона беше запазена за „големите“.
Госпожицата със зелените очи се показа едва на четвъртия ден. Изглеждаше, че всяко от по-големите момичета няма друго занимание, освен да се стреми да бъде по-близо до Аврелия.
Тя беше напълно променена. Изглеждаше като дете, което става след дълго боледуване от легло и разцъфтява под слънчевите лъчи и чистия планински въздух. Облечена като останалите момичета, сред тях тя се преобразяваше. Беше жива, весела и мила и увличаше всички във жизнерадостни игри. Смехът й, носен от ехото, кънтеше до хоризонта.
— Тя се смее! — каза си очарован Раул. — Не с изкуствения актьорски смях, а безгрижно и до забрава, което изразява истинската й натура. Истинско чудо!
След като момичетата отиваха в класа, Аврелия оставаше сама. Но това не променяше настроението й. Тя събираше шишарки във върбова кошница или береше цветя, които слагаше на стъпалата на съседния параклис.
Движенията й бяха грациозни. Често разговаряше с едно кученце, което я придружаваше, или с котката, която се галеше в краката й. Веднъж оплете венец от рози и, смеейки се, се огледа в едно огледало. Друг път крадешком постави малко червило и розова пудра на бузите си, но бързо ги изтри. Навярно това беше забранено.
На осмия ден Аврелия прекрачи парапета и стигна до най-високата тераса. В края си тя беше скрита в жива ограда от храсти.
На деветия ден с книга в ръка тя отново се изкачи там. На десетия — Раул направи решителна крачка.
Най-напред трябваше да се промъкне през гората и да пресече широкото езеро. Разядена от времето лодка стоеше на брега, привързана за един клон. С нея той стигна до малко заливче, под самата тераса, която се извисяваше над него като стена на средновековна крепост.
Зидовете й бяха направени от наредени един върху друг плоски камъни. Дъждовете бяха образували бразди, по които децата от околността лесно се катереха. Раул се изкачи без усилие. Горе терасата образуваше нещо като платформа. Тя беше заобиколена от пълзящи растения. В средата й имаше красива ваза от печена глина, а край нея бяха наредени каменни пейки.
Раул дочу веселата глъч на пуснатите в междучасие деца. После настъпи тишина. Не мина много време и той дочу шум от стъпки, които приближаваха към него.
Свеж глас си тананикаше някакъв романс. Сърцето му се сви. Какво ли ще каже тя, като го види?
Изпращяха няколко клончета, храстите се разтвориха и Аврелия се появи. Вцепенена, тя се спря пред прага на терасата. Книгата й и пълната с цветя сламена шапка паднаха на земята. Нежният й силует, който се подчертаваше от кафявата вълнена рокля, стоеше като закован.
В първия миг тя не позна Раул, защото едва след няколко минути почервеня и заотстъпва, говорейки:
— Вървете си… вървете си…
Той я гледаше с удоволствие, което никога не беше чувствал към друга жена. Нито за миг не помисли да й се подчини и се направи, че не е чул думите й.
С още по-повелителен тон Аврелия повтори:
— Вървете си…
— Не — каза той.
— Тогава, аз ще си отида.
— Ако си отидете, ще ви последвам и ще отидем заедно в манастира.
Тя поиска да избяга, но той се затича и я хвана за ръката.
— Не ме докосвайте! — каза тя с възмущение, като се освободи. — Забранявам ви да идвате тук…
Изненадан от такава разпаленост, Раул попита:
— Защо?
— Вие всявате ужас в мен.
Отговорът беше толкова необикновен, че той не успя да прикрие усмивката си.
— Презирате ме до такава степен?
— Да.
Повече от Марескал?
— Да.
— Повече от Вилхелм и човека, който ви отвлече от вилата на Фарадони?
— Да, да, да.
— Те ви направиха толкова зло, а аз ви покровителствувах.
Тя замълча. Вдигна шапката си и я задържа така, че той да не може да вижда устните й. Раул беше сигурен, че държанието й можеше да се обясни по следния начин: