Ако го презираше, не е защото беше станал свидетел на всичките й престъпления, а защото я беше държал в обятията си и я беше целунал. Целомъдрието й изглеждаше искрено и хвърляше допълнителна светлина върху душата и чувствата й.
Отстъпвайки няколко крачки, за да й покаже, че е свободна, той заговори с тон на неволно уважение:
— Моля ви да забравите. Онази нощ имаше мигове на умопомрачение, за които не трябва нито вие, нито аз да пазим спомени. Не съм дошъл, за да ви припомням случилото се между нас, а да продължа разследването си. Съдбата ме постави на пътя ви и мога да ви бъда полезен. Не отблъсквайте помощта ми, защото опасностите за вас не са изчезнали. Неприятелите ви са извън себе си. Какво ще правите, ако не съм до вас?
— Вървете си! — каза тя упорито.
Стоеше на прага на терасата, избягваше погледа му и прикриваше устните си, но не си отиваше. Както си и мислеше Раул, човек остава пленник на този, който непрекъснато го спасява. В погледа й се четеше страх, но споменът за целувката отстъпваше пред по-страшните преживявания, които бе изпитала.
— Аз се чувствувам сигурна и спокойна в манастира. Вие сте замесен във всичките адски събития. Вървете си!
— За щастие — каза той. — Защото трябва да бъда замесен и в тези, които се готвят. Мислите ли, че те не ви търсят? Мислите ли, че Марескал се е отказал от вас? В момента той е по следите ви. Ще ги намери, независимо че се криете в този манастир. Както предполагам, тук сте прекарали няколко години от детството. Той го знае и ще дойде. Раул говореше убедително, което направи впечатление на младото момиче, но то промълви отново:
— Вървете си…
— Добре — каза той, — но утре по същото време ще ви чакам. Трябва да поговорим. Няма да бъде за неща, които да ви припомнят кошмара от ужасната нощ. За това ще пазя пълно мълчание, но има други въпроси, които ще ви задам и на които ще трябва да отговорите. Това е всичко, което исках да ви кажа. Сега можете да си отидете, но ще размислите, нали? Не се безпокойте повече. Свикнете с мисълта, че постоянно съм до вас и не се отчайвайте. В момент на опасност ще бъда винаги тук.
Без да каже дума, тя си отиде. Раул я видя как слезе по терасите. След като я загуби от погледа си, той събра няколко цветя, които тя бе изпуснала, като се пошегува:
— Дявол да го вземе!… Хайде, стари Люпене, овладей се!
Върна се по същия път. Пресече обратно езерото и се поразходи из гората. Хвърляше цветята едно по едно, давайки си вид, че не държи на тях, но образът на младото момиче беше постоянно пред очите му.
На другия ден отново се изкачи на терасата. Аврелия не дойде. Това се повтори и през следващите два дни. На четвъртия тя разтвори храстите, без да е чул преди това стъпките й.
— Вие ли сте? — каза той развълнувано.
По движенията й разбра, че не трябва да се приближава или да казва каквото и да е, което може да я изплаши. Аврелия стоеше като пред противник, чиято власт чувства и се сърди, че и е направил добро. Въпреки това каза с мек глас:
— Не би трябвало да идвам, но реших, че трябва да ви благодаря. Освен това се страхувам след всичко, което ми казахте. Питайте аз ще отговарям.
— На всички въпроси?
— Не — каза с мъка тя, — не и за нощта в Бокур. За всичко останало можете да се интересувате. Какво искате да знаете?
Раул се замисли. Всичките му въпроси трябваше да изяснят нещата, за които момичето отказваше да говори.
Той попита:
— Най-напред ми кажете как се казвате?
— Аврелия… Аврелия д’Астьо.
— Псевдоним ли е името Леонида Бали?
— Тя съществува. Останала е в Ница, защото е болна. Познавам един от актьорите, с които пътувах от Ница за Марсилия. През миналата зима играехме заедно в любителско представление, където аз изпълнявах ролята на Вероника. Те бяха толкова объркани и отчаяни, че трябваше да им направя услуга, като заместя болната актриса. Предупредихме директора в Тулуза за рокадата, но той реши да не прави нови обяви. Така аз се представих за Леонида Бали.
— Значи не сте актриса. Това ми харесва повече… Приятно ми е, че сте възпитаничка на пансиона Дева Мария.
Тя сви вежди:
— Продължавайте да питате.
— Баща ли ви беше господинът, който вдигна бастуна си срещу Марескал пред сладкарницата на булевард Осман?
— Да, вторият ми баща.
— Как се казва?
— Брежак.
— Брежак?
— Да, директорът на съдебния отдел във вътрешно министерство.
— Значи е пряк началник на Марескал.