— Сама? Аврелия се изчерви.
— Не — каза тя. — Но не при условията, които може би си въобразявате. Вилхелм Ансивел ме ухажваше дискретно като човек, който иска да ми помогне, но няма надежда да бъде възнаграден за това. Така спечели доверието ми и аз извърших голямата си грешка, като му разказах за планираното си бягство.
— Без съмнение той го е одобрил?
— Не само го одобри, но ми помогна да продам няколко останали от майка ми бижута. В навечерието на бягството, когато се колебаех накъде да тръгна, Вилхелм ми каза: „Идвам от Ница и утре трябва да се върна обратно. Ако искате, можете да дойдете с мен. Там ще намерите спокойно убежище.“ Нямах основания да отхвърля предложението. Не го обичах, но той изглеждаше искрен и предан и аз приех.
— Какво неблагоразумие! — възкликна Раул.
— Да — каза тя. — Още повече, че между нас нямаше приятелски отношения, които оправдават подобна постъпка. Какво можех да направя? Бях сама и преследвана от живота. Предлагаха ми подкрепа и аз приех. Заминахме няколко часа по-късно.
Известно колебание я накара да спре. Продължи след малко бързо и нервно да разказва:
— Пътуването беше ужасно… Вие знаете това. Когато Вилхелм ме качи в откраднатата от лекаря кола, аз вече нямах сили да се противопоставям на каквото и да било. Заведе ме на следващата гара и оттам в Ница, където прибрах багажа си. Имах треска и бълнувах. Действах, без да съзнавам какво правя. Той използва това и ме накара на следващия ден да го придружа до едно имение. Твърдеше, че трябва да си вземе обратно някаква ценности, които му били откраднали. Тръгнах с него, както бих тръгнала, с който и да е. В тази вила бях нападната и отвлечена от Жодо.
— Аз ви спасих за втори път, а ме възнаградихте, като избягахте отново. Няма значение. Жодо също искаше да му разкриете тайната, нали?
— Да.
— После?
— След това се върнах в хотела, където Вилхелм ме помоли горещо да го последвам в Монте Карло.
— Но вие бяхте опознали този човек! — възрази Раул.
— Вижда ясно само този, който гледа. От два дни аз бях като умопобъркана. Нападението на Жодо само задълбочи това мое състояние. Последвах Вилхелм, без да го попитам за целта на пътуването му. Бях разстроена от подлостта си и от присъствието на човек, който ми ставаше все по-чужд. Не ми е много ясно каква роля играх в Монте Карло. Вилхелм ме беше помолил да пазя някакви писма, които да му предам в коридора на хотела. Там щеше да ги предаде на някакъв господин. Какви писма? Кой господин? Защо Марескал беше там? Как се спасихме от него? Това ми е напълно неизвестно. За щастие инстинктът ми се пробуждаше. Чувствах към Вилхелм нарастваща неприязън. Презирах го. Заминах за Монте Карло с решението да скъсам с него и да се скрия тук. Той ме проследи до Тулуза. Веднага след обяда му съобщих, че съм решила да го напусна и нищо не може да ме спре. След като се убеди в моята непреклонност, той ми заговори с изкривено от гняв лице:
„Добре, ще се разделим. Това ми е безразлично, но имам едно условие. Веднъж чух вторият ви баща да споменава за тайна, която ви е била завещана. Разкрийте ми я и сте свободна.“
— Тогава разбрах всичко. Предаността му беше лъжа. Единствената му цел беше да измъкне от мен тайната, която бях отказала да разкрия.
Аврелия замълча. Раул я гледаше. Сигурен беше, че говореше истината.
— Искате ли да знаете кой е той? — обърна се той към нея.
Тя поклати глава:
— Нужно ли е?
— Добре е да знаете всичко. Ценните книжа, за които беше дошъл във вилата на Фарадони, не бяха негови и той искаше да ги открадне. В Монте Карло искаше да изнуди един човек със сто хиляди франка, като го заплашваше с компрометиращи писма. Той е мошеник.
Аврелия не възрази. Навярно сама бе прозряла истината и фактите не можеха да я впечатлят.
— Вие ме спасихте от него, за което съм ви благодарна.
— Трябваше да ми се доверите, а не да бягате от мен — каза той. — Колко време загубихме!
Тя беше готова да си тръгне, но запита:
— Защо да ви се доверявам? Кой сте вие? Не ви познавам. Дори Марескал, който ви обвинява, не знае името ви. По какви причини ме спасявате от опасностите? Каква е целта ви?
Той се засмя подигравателно:
— Целта ми е да науча тайната ви… това искате да кажете, нали?
— Нищо не искам да кажа — възрази уморено тя. — Аз не знам и не разбирам нищо. От две или три седмици наоколо ми е тъмнина. Не искайте повече доверие от това, което мога да ви дам. Нямам вяра на нищо и на никого.