Той я съжали и я остави да си отиде.
Раул си тръгна през тайната врата, която случайно беше открил и която се намираше под предпоследната тераса. Мислите не го напуснаха:
„Тя не каза нито дума за ужасната нощ. Мис Бакфийлд е мъртва, двамата мъже също, а аз я видях маскирана и опръскана с кръв.“
Всичко беше толкова мистериозно и объркано. Около него сякаш се издигаха тъмни стени, в които тук или там блещукаха бледи светлини. В нейно присъствие той не си спомняше клетвата за отмъщение, която беше дал пред трупа на мис Бакфийлд. Не допускаше да го смущава нещо, което би замъглило образа на девойката със зелените очи.
Не я видя два дни. След това дойде няколко пъти, без да обясни защо. Личеше, че търсеше закрилата, от която се нуждаеше. Отначало оставаше десет минути, после петнадесет, а накрая тридесет. Говореха малко. Постепенно тя започна да се доверява на Раул. Често отиваше до края на терасата и гледаше трептящите води на езерото. Опитваше се да му зададе някои въпроси, но веднага се отказваше. Разтреперваше се от всичко, което й напомняше ужасните часове на гара Бокур. Приказваше най-много за миналото си, за живота, който е водила в пансиона Дева Мария. Атмосферата тук я успокояваше и я правеше щастлива.
Един ден, когато ръката й бе опряна с дланта нагоре на ръба на вазата, той се наведе и без да я докосне разгледа линиите й.
— Предположението ми се оправдава… Предопределена ви е двойствена съдба. Едната е тъмна и трагична, а другата ясна и щастлива. Те се преплитат и още не може да се отгатне коя ще надделее. Коя ли е вярната, коя ли отговаря на истинската ви същност?
— Щастлива участ ли? — каза тя. — Може би у мене има нещо, което изплува на повърхността, и каквото и да става ми всява оптимизъм и забрава.
Той продължи изследването на линиите на ръката й.
— Пазете се от вода — засмя се той. — Тя може да се окаже пагубна за вас. Корабокрушения, наводнения… Колко много опасности, но те се отдалечават… Имате късмет, всичко се нарежда добре в живота ви. Добрата фея взима надмощие над лошата.
Искаше му се да я успокои. Водеше се от непрестанното си желание да предизвика поне една усмивка на устните й, които не смееше да погледне. Той самият също желаеше да забрави.
Раул преживя две седмици в щастие, което се мъчеше да прикрива. Изпитваше опиянението от любовта, което прави човек безчувствен към всичко, което не е „ТЯ“. Не искаше да си спомня за зловещите образи на Марескал, Вилхелм и Жодо. Ако някой от тримата не се появяваше, то беше навярно, защото бяха загубили следите й. Успокоен, той се отдаваше на замайването, което изпитваше от близостта на момичето.
Отрезвяването беше жестоко. Един следобед, когато двамата се възхищаваха на прекрасната гледка, един глас извика от градината:
— Аврелия!… Аврелия!… Къде си Аврелия?
— Боже мой, защо ли ме викат? — разтревожено каза тя.
Аврелия изтича до другия край на терасата и видя на алеята с липите една от сестрите.
— Имаш телеграма — каза й тя, като също я забеляза.
— Телеграма ли? Не си правете труд сестро. Аз ще дойда при вас.
Когато малко по-късно се върна, с телеграма в ръка, на терасата, тя изглеждаше съсипана.
— Телеграмата е от втория ми баща — каза тя.
— От Брежак? — изненада се Раул.
— Да.
— Какво ви пише?
— Трябва да пристигне тук всеки момент.
— Защо?
— Иска да ме отведе.
— Невъзможно!
— Ето, вижте…
Той прочете двата реда, изпратени от Бордо: „Пристигам в четири часа. Заминаваме веднага. Брежак“.
— Какво смятате да направите? — каза Раул.
— Какво мога да сторя?
— Да откажете да го последвате.
— Игуменката няма да се съгласи.
— Тогава заминете незабавно.
— Как?
Той посочи гората, но тя възрази:
— Да избягам от този манастир като грешница? Не, това ще причини болка на бедните жени, които ме обичат като дъщеря! Не, никога!
Тя седна на една пейка срещу парапета. Раул се приближи до нея и заговори сериозно:
— Няма да ви говоря за чувствата, които изпитвам към вас, нито за причините, които ме карат да действам. Трябва да разберете, че съм ви предан като мъж на жена, която е всичко за него. Моята преданост трябва да ви накара да ми вярвате и да ми се подчинявате. Това е необходимо за спасението ви. Разбирате ли ме?