— Отговаряй, дявол да те вземе! — извика той в изблик на нов гняв. — Кажи, че приемаш. Омръзнаха ми проклетите ти номера. Отговори или ще те хвана и пак ще има целувки, но и затвор!
Ръката му се стовари грубо върху рамото й, а другата хвана Аврелия за гърлото. Наведе се да я целуне, но почувствува, че младото момиче се свлича. Тя припадна.
Това смути дълбоко Марескал. Беше дошъл без определен план. Смяташе да поговори с нея преди пристигането на Брежак и да получи тържествено обещание, че ще се подчини на властта му. Случаят му предостави само една безпомощна жертва.
Постоя няколко секунди надвесен над нея, като я наблюдаваше с алчни очи. Огледа се и видя, че няма свидетели на срещата им. Една мисъл го накара да отиде до парапета и да се загледа в пейзажа наоколо. В гората беше забелязал входовете на пещерите. Чудесен изход би било, ако заведе за няколко дни и затвори там Аврелия.
Той подсвирна два пъти с уста. На другия бряг на езерото се размахаха едни ръце. Това беше уговореният сигнал с двамата му помощници, които бяха оставени там, за да му помагат. Лодката на отсамния бряг се люлееше във водата.
Не се колеба повече. Знаеше, че случаят няма да се повтори и ако не го използва, ще се разкайва. Върна се обратно и забеляза, че девойката идва на себе си.
— Тръгвай, иначе… — каза заплашително той. Метна на главата й шал, с чиито край върза устата й.
Взе я на ръце и я понесе. Беше слаба и не тежеше, но когато стигна до прохода в храстите и погледна вертикалния наклон, реши да вземе предпазни мерки. Остави Аврелия на земята.
Дали беше очаквала неговата грешка или беше спонтанна реакцията не се разбра, но неразумността на Марескал бе наказана. С удивителна решителност и бързина Аврелия дръпна шала и без да мисли какво може да стане, се плъзна надолу по склона.
Съвзел се от изненадата и с риск да падне, той се спусна след нея като подгонен звяр. Почти я настигаше, когато нещо се строполи до него. Обърна се и видя лице на човек, което в долната си част бе закрито от носна кърпа. Предположи, че е любовникът на Аврелия. Извади револвера си, но не можа да го използва. Силният ритник на нападателя го натика до колене в тинята, която езерото бе образувало на това място. Изпълнен с ярост, Марескал насочи револвера си към непознатия, който в момента качваше момичето в лодката.
— Стой или ще стрелям! — извика Марескал. Непознатият не отговори. Само изправи една полуизгнила дъска като щит и отблъсна лодката от брега. Тя бързо се отдалечи, като се клатушкаше по вълните.
Марескал се опита да стреля, но не успя. Повтори опита си още няколко пъти, но мокрите патрони не гръмнаха. Тогава изсвири много по-пронизително, отколкото преди малко. Двамата му помощници изскочиха от храстите.
Раул се намираше в средата на езерото, на тридесет метра от противоположния бряг.
— Не стреляйте! — изрева Марескал.
Тази заповед не можеше да помогне с нищо на бегълците.
Те можеха да избират между две възможности: да тръгнат по течение и да попаднат във водовъртежа, където се губеше потокът, или да излязат на брега, където с пистолети ги очакваха помощниците на Марескал.
Бегълците разбраха това и обърнаха обратно лодката към Марескал. Много по-лесно беше на Раул да се справи с него, отколкото с въоръжените противници на другия бряг.
— Стреляйте! Стреляйте! — завика комисарят, който разбра маневрата. — Трябва да го улучите, защото се връща! Стреляйте, дявол да ви вземе!
Чу се изстрел. Раул пусна греблата и се строполи в лодката. Младото момиче се хвърли с отчаяние върху него. В този момент греблата заплуваха по течението. Лодката спря за миг неподвижна, завъртя нос и от начало бавно, а след това все по-бързо се плъзна назад.
— Те са загубени, дявол да го вземе — каза Марескал. — Той не може да стори нищо.
Всичко беше ясно. Лодката бе подета от няколко по-бързи вълни, които се блъскаха от двете й страни. Завъртя се още веднъж около себе си и полетя към бездната, заедно с двете тела на дъното и.
Това стана само две минути, след като бегълците бяха отплували от брега.
Марескал не мръдна. Потопен до кръста във водата, той наблюдаваше проклетото място, което му изглеждаше като вратата на ада. Шапката му плуваше в езерото. Брадата и косите му бяха мокри и разчорлени.
— Възможно ли е! Възможно ли е! — заекваше той. — Аврелия… Аврелия…
Хората му направиха голям завой и дойдоха при него. Те го измъкнаха от вцепенението му. Тримата тръгнаха към дупката. Наведоха се и се ослушаха. Нямаше нищо, освен шума от полудялата вода. Отдолу идваше студен дъх заедно с мъглата от водната пяна.