— Това е адът — промълви Марескал, — това е една от вратите на ада.
Продължи да повтаря:
— Тя е мъртва… удавена… Не е ли глупаво?… Каква ужасна смърт! Ако този глупак я беше оставил… Аз щях…
Тръгнаха си през гората. Марескал вървеше като след погребално шествие. От време на време спътниците му задаваха въпроси, но той не им отговаряше. Мислеше за Аврелия, която обичаше толкова страстно. Вълнуваха го преплетени с угризения и страх спомени.
Съвестта му не беше спокойна и по друга причина. Неизбежното следствие можеше да засегне и него и да му припише вината за трагичното произшествие. Нарочно той вдъхна страх и на помощниците си. Каза им, че ги заплашва опасност и трябва, преди да се узнае за случилото се, да се разделят и да се спасяват един по един. Той им даде два пъти повече от предварително уговорената сума и тръгна по пътя за Пиефит — Несталас. Надяваше се, че с попътна кола ще успее да хване влака, който тръгваше в седем часа вечерта.
На три километра от Люз бе настигнат от покрита с чергило бричка. Караше я облечен с широка пелерина селянин.
Марескал се качи и каза с повелителен тон:
— Ще получиш пет франка, ако стигнем навреме за влака.
Селянинът не се впечатли от щедрото обещание и не пришпори старата кранта, която едва пристъпваше.
Напредваха бавно. Можеше да се каже, че селянинът нарочно спира животното.
Марескал побесня. Загубил самообладание, той непрекъснато повтаряше:
— Няма да стигнем… Каква мърша е конят ви… ще ви дам десет франка, ако стигнем навреме.
Мисълта да прекара нощта тук, където беше трупът на жената, изпратена от него на смърт, му се струваше непоносима. Плашеше го и възможността полицията да тръгне по дирите му.
— Двадесет франка — каза той. След това се: развика като обезумял:
— Петдесет франка! Ето ви петдесет франка. Остават още два километра и седем минути до тръгването на влака… Шибайте крантата си, дявол да го вземе!
Селянинът не бе очаквал толкова щедро предложение. Голямата сума го сепна и той зашиба коня си, който препусна в галоп. Бричката подскачаше като бясна по пътя. Марескал се уплаши.
— Това е безумие!… Ще се преобърнем… Стой, дявол да те вземе!… Не сте с всичкия си!… Ето падам…
Те наистина се преобърнаха. Двамата излетяха в канавката, а бричката се стовари отгоре им. Конят, който се беше заплел в юздите, риташе във въздуха.
Марескал разбра, че е останал невредим. Поиска да се освободи, но не успя. Тогава чу един любезен глас, който му прошепна на ухото:
— Имаш ли огънче, Рудолф?
Марескал почувства, че се вледенява. Помисли, че чутото е резултат от болната му фантазия. Той прошепна:
— Човекът от бързия влак…
— Точно той — отговори му гласът, който гъделичкаше ухото му.
— Човекът от терасата — с изумление каза комисарят.
— Точно така… човекът от бързия влак, също и този от булевард Осман, от Монте Карло, убиецът на братята Лубо, съучастникът на Аврелия, лодкарят от езерото и селянинът с бричката. Както виждаш Марескал, трябва да се бориш с много достойни противници.
Крантата беше престанала да рита и се беше изправила. Раул сне наметката си и успя да върже комисаря с ремъците на коня. Запуши устата му с кърпичката на Аврелия. След това го заведе зад близките храсти и го върза за една бреза.
— Не ти върви с мен, скъпи Рудолф — каза му подигравателно Раул. — Втори път те увивам като мумия на фараон. Устата ти е пълна и не можеш да викаш, но можеш да гледаш и да чуваш. Ето и свирката на влака. Колко жалко, той се отдалечава заедно с Аврелия и втория й баща. Бъди спокоен — тя е жива и здрава, както и аз. Малко е уморена след преживените емоции, но след кратка почивка няма да й личи.
Раул оправи колата и върза коня. След това се върна обратно при комисаря.
Интересно беше приключението с нашето корабокрушение, нали? Не беше никакво чудо, както си мислиш навярно. Нямаше и никаква случайност. Ще ти кажа, че никога не разчитам нито на случайности, нито на чудеса, а само на себе си. Виждам, че ти е интересно и ще ти разкажа… Току що бях напуснал терасата и ме обзе безпокойство дали е благоразумно да я оставя сама. Не знаех дали някой намазан хубавец не дебне наоколо. Никога не се противопоставям на интуицията си. Затова се върнах. И какво видях? Рудолф, подлия похитител и безчестния полицай, който беше открил следите на жертвата си. Така аз паднах от небето, хвърлих те в калта и отплувах заедно с Аврелия. Но двамата ти помощници объркаха плановете ми. Тогава ме осени гениалната идея да се оставим да бъдем погълнати от бездната. Точно в този миг някой стреля и аз изпуснах греблата, паднах на дъното на лодката и се престорих на убит. Обясних бързо всичко на Аврелия и двамата полетяхме надолу по улея.