Изглеждаше, че тя ще припадне.
— Какви признаци?
— Положението е сериозно. Получих анонимно писмо от министерството, в което ме предупреждават, че ще те арестуват.
Тя успя да възкликне:
— Арест, вие сте луд! Вярвате на едно анонимно писмо!
— Възможно е всичко да е глупав слух — каза той. — Но от Марескал може да се очаква всичко.
— Вървете си, ако се страхувате.
— Страхувам се за теб, Аврелия.
— Аз няма от какво да се плаша.
— Имаш, този човек се закле да те погуби.
— Тогава оставете ме да замина.
— Ще имаш ли сили за това?
— Имам сили за всичко, което ще ме освободи от този затвор, в който ме държите.
Той направи отчаяно движение.
— Не бих могъл да живея без… Много страдах по време на твоето отсъствие. Готов съм на всичко друго, но не и да съм далеч от теб. Целият ми живот зависи от погледа ти, от…
Тя се изправи, като трепереше от възмущение, и каза:
— Забранявам ви да ми говорите така. Заклехте се, че няма повече да чувам от вас такива отвратителни думи…
Тя седна изтощена до крайност. Той се отдалечи от нея и се отпусна на едно канапе. Наведе глава и раменете му се разтресоха от ридания. Имаше вид на победен човек, за който животът е непоносима тежест.
След дълго мълчание той скочи и каза с глух глас:
— Сега сме по-големи неприятели, отколкото преди отпътуването ти. Ти се върна съвсем променена. Какво си правила през трите седмици на твоето бягство, когато те търсех като луд? Знам, че не обичаш този подлец Вилхелм, но защо го последва? Какво правихте двамата? Къде е той? Интуицията ми подсказва, че нещо се е случило… Чувствам, че си неспокойна. В бълнуванията си говореше като човек, който вижда постоянно кръв и трупове и непрекъснато бяга…
Тя потрепера.
— Това не е вярно. Разбрали сте погрешно.
— Слухът ми не ме лъже — каза той, клатейки глава. — И в този момент очите ти блуждаят. Мисля, че кошмарът ти продължава.
Той се приближи и каза:
— Имаш нужда от почивка и спокойствие, мило дете. Точно това искам да ти предложа. Поисках отпуск тази сутрин и ние ще заминем. Заклевам се, че повече няма да ти кажа нито една дума, която да те обиди. Няма да ти говоря и за онази тайна, която би трябвало да ми довериш. Няма да се стремя да чета в очите ти, както съм се опитвал досега и за което си ме обвинявала. Ще ги оставя на спокойствие. Няма да те гледам повече. Обещавам ти искрено. Ела, бедно дете. Ти страдаш. Не знам какво очакваш, но само нещастието може да отговори на твоя зов. Ела!
Тя мълчеше упорито. Между тях съществуваше дълбока пропаст. Невъзможно беше да произнесат дори една дума, която да не бъде язвителна или обидна. Отвратителната страст на Брежак ги разделяше повече от всичко.
— Чакам твоя отговор — каза той.
Тя заяви твърдо:
— Не! Не мога да понасям присъствието ви. Не мога повече да живея с вас под един покрив. Ще замина при първия удобен случай.
— Без съмнение, не сама, както направи и първия път — подигра се той. — С Вилхелм, нали?
— Аз изгоних Вилхелм и повече не желая да го виждам.
— Тогава си избрала някой друг. По очите ти личи, че го очакваш с нетърпение.
Вратата на преддверието хлопна.
— Познах, нали? — извика Брежак и противния му смях се понесе наоколо. — Не, Аврелия, никой няма да дойде, за да ти помогне. Вратата хлопна Валентин, който се връща от министерството с кореспонденцията ми.
Чуха се стъпките на слугата, който се изкачваше по стълбите. Той влезе тихо в стаята.
— Изпълни ли поръчката ми, Валентин? — попита го Брежак.
— Да, господине — отвърна му почитателно той.
— Имаше ли писма и документи за подпис?
— Не, господине.
— Интересно, а къде е личната ми кореспонденция?
— Била е предадена на господин Марескал.
— Как се е осмелил? … Той беше там, нали?
— Не, господине, идвал е и веднага си е отишъл.