Марескал взе кутията, която беше поставил на камината, и я отвори. Извади отвътре една бутилка и я сложи пред Брежак.
— Познаваш я, нали? Същата е, която открадна от Жодо, аз от теб, а от мен я задигна де Лемези. У него я намерихме преди няколко часа. Тази бутилка е цяло съкровище. На нея пише Жуванска вода, а вътре има интересен лист. Барон де Лемези й е сложил тапа и я е запечатал с червен восък. Сигурен съм, че вътре са компрометиращите факти, които си искал да вземеш от Жодо.
Комисарят тържествуваше. Като махаше восъка и запушалката, той си повтаряше:
— Марескал, ти ще станеш знаменит по целия свят!… Арестуването на убийците от бързия влак!… Разкритото минало на Брежак!… Какво впечатление ще направиш в съда! Совину, имаш ли белезници за малката. Повикай Лабонс и Тони… Това е пълна победа!
Той обърна бутилката. Листът падна на ръката му и той прочете на глас, унесен от собствената си самовлюбеност:
„Марескал е празна глава“.
10.
Настъпи гробно мълчание. Марескал беше замаян като боксьор при нокдаун. Совину, който все още стоеше с насочен револвер към Брежак, също изглеждаше слисан.
Внезапно избухна нервен смях, който звучеше весело и непринудено в напрегнатата атмосфера на стаята. Смееше се Аврелия, в която изкривената физиономия на комисаря предизвика тази бурна реакция. Най-смехотворното беше, че подигравателното изречение беше прочетено от самия потърпевш.
Марескал я гледаше, без да скрива тревогата си. Как можеше младото момиче да реагира така при ужасното положение, в което се намираше.
— Положението остава същото — каза си той. — Нищо не се е променило.
Той търсеше връзката между смеха и спокойното още от самото начало на срещата им държане на момичето. На какво се надяваше тя? Всичко това го караше да мисли, че отнякъде идва опасност. Успокои се с мисълта, че беше невъзможно някой да го изненада. Взети бяха всички предохранителни мерки.
— Ако Брежак мръдне, стреляй между очите му — заповяда Марескал на Совину.
Той отиде до вратата и я отвори. Наведе се над перилата на стълбата и извика:
— Лабонс, Тони, влизал ли е някой?
— Никой — чу се отдолу.
Объркан още повече, той се върна обратно при останалите. В стаята всичко беше постарому. Само… само че стана нещо невероятно, което подкоси краката му и го накара да остане като втрещен до вратата. Совину държеше незапалена цигара в устата си и го гледаше като човек, който иска огънче.
Марескал се опита да прогони видението. Може би подчиненият му искаше да пуши, което беше нормално. Не трябваше да се безпокои за това. Марескал напразно се опитваше да се успокоява. Совину постепенно се превръщаше от полицейски агент в… Совину беше…
При други обстоятелства Марескал не би възприел по този начин обратът, който стана. Но и най-невероятните събития му се виждаха нормални, щом се отнасяха до „човека от бързия влак“. Макар и да не искаше да повярва на очевидното, той не можеше да не го признае. Совину, агентът, който лично министърът му бе препоръчал миналата седмица, не беше друг, а човекът, който бе арестувал сутринта и беше в момента в затвора.
— Тони! — изрева комисарят, като излезе за втори път на стълбите. — Тони, Лабонс, качете се веднага, дявол да ви вземе!
Той крещеше, проклинаше и чупеше всичко наоколо. Мяташе се като муха в стъклото на прозорец.
Помощниците му се качиха моментално. Той се обърна към тях със заекващ глас:
— Совину… Знаете ли кой е Совину? Той е онзи тип, когото арестувахме сутринта в отсрещната къща. Маскирал се е и е избягал от затвора.
Тони и Лабонс го гледаха като зашеметени.
Шефът им бълнуваше. Той ги вкара в стаята и с изваден пистолет се развика:
— Горе ръцете, бандит! Лабонс, стреляй и ти по него!
Без да трепне, Совину започна внимателно да сваля грима от лицето си. Дори остави на масата пистолета, с който допреди малко заплашваше Брежак.
С един скок Марескал докопа оръжието и отскочи назад.
— Горе ръцете, или ще стрелям! Чуваш ли ме престъпнико? — продължи да вика той.
„Престъпникът“ изглежда не се развълнува от заканите. Той продължаваше да сваля грима си на три метра от насоченото към него дуло.
— Ще стрелям, чуваш ли? Ще броя до три и ще стрелям! Едно… две…