— В какво трябва да ме убедиш?
— В абсолютната невинност на госпожицата — каза ясно Раул.
— Искаш да кажеш, че тя не е убивала? — изсмя се злобно комисарят.
— Не е, разбира се.
— Може би и ти не си убивал?
— Да, предположението ти е вярно.
— Кой тогава извърши убийствата във влака?
— Други хора.
— Това е лъжа!
— Истина е. В тази история лъжецът си ти, Марескал. Искам да ти повторя още веднъж това, което ти казах в Монте Карло. Не познавах госпожицата. Когато спасих Аврелия на гара Бокур, я бях виждал само веднъж на булевард Осман. Единствените ни няколко срещи бяха в манастира. Макар че разговаряхме няколко пъти, тя нито веднъж не спомена за престъплението в бързия влак. Открих тайната без нейна помощ. Помогнаха ми моят опит и чистото й лице, което не прилича на лице на престъпница.
Марескал повдигна рамене, но не се опита да противоречи. Беше любопитен да чуе странните тълкования на Раул. Погледна часовника си и се усмихна — Филип и двамата полицаи вече бяха близо.
Брежак слушаше, без да разбира нищо. Аврелия, която изведнъж започна да става неспокойна, не го изпускаше от очи.
Раул продължи, като несъзнателно започна да използва думите на Марескал:
На 26 април във вагон № 5 имаше само четирима пътници: една англичанка, мис Бакфийлд…
Спря внезапно, за да помисли няколко секунди, и продължи с решителен тон:
— Трябва да се започне по друг начин и да се върнем назад, към първопричината за всичко останало. Историята може да се раздели на две. Не знам всички подробности, но имам достатъчно факти, за да обясня всичко ясно и последователно.
Той започна бавно да разказва:
— Преди около седемнадесет години в Шербург четирима млади хора се срещали в едно кафене. Това били Брежак, секретар в морското управление, Жак Ансивел, Лубо и Жодо. Отношенията помежду им не траяли дълго. Брежак се преселил в Париж. Оженил се за вдовицата д’Астьо, която имала малка дъщеря на име Аврелия. Бащата на жена му, Етиен д’Астьо, малко преди това открил нещо. Така поне е написано в писмата до дъщеря му. Един ден той извикал при себе си любимите си същества. Пътуването било извършено тайно, но Брежак научил за това веднага, а не по-късно, както предполага Аврелия, Брежак разпитал съпругата си, но тя скрила от него подробностите. Споделила обаче някои неща, които го накарали да мисли, че старият е намерил и след това скрил златно съкровище. Брежак бил силно раздразнен, че не му откриват тайната. Тормозел жена си и малката й дъщеря. Животът им станал непоносим.
Събитията, които последвали, подлудили Брежак. Жена му умряла от плеврит, а тъстът му заболял тежко и бил отписан от лекарите. Той се безпокоял какво ще стане с тайното съкровище. Непоносима му била мисълта, че то може да бъде завещано на малката Аврелия и че той няма да получи нищо. На всяка цена искал да узнае тайната.
Една случайност му показала как да стори това. При разкриването на една кражба попаднал на тримата си бивши приятели от Шербург. Изкушението било голямо и той решил да сподели с тях съществуването на съкровището. Сделката била сключена. Той освободил тримата престъпници, а те отишли в Прованс, където в едно село старият д’Астьо лежал на смъртно легло. Измъчвали безпомощния старец цяла нощ, но той умрял, без да каже нито дума. Убийците изчезнали, а на съвестта на Брежак останала да тежи гибелта на един болен човек.
Раул де Лемези спря за малко и погледна Брежак. Той мълчеше и не реагираше на обвиненията. Изглеждаше, че всичко му е безразлично и нищо на света не може повече да увеличи нещастията, които се бяха струпали на главата му.
Аврелия беше скрила глава между дланите си. За разлика от тях Марескал се оживи и започна да възвръща самоувереността си, след като чу фактите, които уличаваха прекия му началник. Той с нетърпение погледна часовника си.
Раул продължи:
— Това е било ненужно престъпление, но с тежки последици за извършителите му. Жак Ансивел, уплашен от случая, заминал за Америка. Преди да отпътува, той споделил всичко пред жена си. Тя отишла при Брежак и под заплахата, че ще го издаде, го принудила да подпише признание, с което да поеме цялата отговорност за случилото се. Брежак подписал под влиянието на страха, че ще бъде разкрит. Документът бил предаден на Жодо и Лубо и те го скрили в бутилката, която намерили под главата на стария д’Астьо и случайно запазили. Оттогава те изнудват Брежак и той играе по тяхната свирка.