Раул погледна за последен път своята красива и нещастна спътница и пошепна на себе си: „Ще отмъстя за вас, мис Бакфийлд. Не успях да ви спася, но се заклевам убийците ви да бъдат наказани“.
Помисли за госпожицата със зелените очи и повтори клетвата си да отмъсти на тайнственото същество. После, затваряйки очите на младото момиче, покри лицето й.
— Беше наистина красива — каза той. — Не знаете ли името й?
— Откъде да го зная? — отвърна Марескал.
— Но ето една чантичка…
— Може да се отвори само в присъствието на съдебните власти — каза Марескал, метна я през рамо и добави:
— Чудно е, че бандитите не са я задигнали.
— В нея трябва да има книжа…
— Ще почакаме съдебните власти — повтори комисарят. — Изглежда, че бандитите, които са ви обрали, не са задигнали нищо от нея… Нито гривната, нито брошката, нито огърлицата.
Раул разказа за случилото се. Желаеше да съдейства за разкриване на истината. Някои неизяснени причини го накараха да видоизмени някои факти. Не спомена за третия съучастник и даде за останалите двама само приблизително описание, като премълча, че единият е била жена.
Марескал слушаше и зададе няколко въпроса. После остави едната от жените в купето, а другата заведе при двамата в края на вагона.
Те си приличаха. Единият беше значително по-млад, но и двамата имаха вулгарни черти, а сивите им дрехи бяха с лоша кройка.
По-младият беше прострелян в челото, а другият — във врата.
Марескал ги разгледа продължително, като се правеше на много резервиран. Без да ги мести, претърси джобовете им и след това покри труповете с платното.
— Господин комисар — каза Раул, който бе схванал желанията на Марескал, — смятам, че сте напреднали много по пътя към истината. Вижда се, че сте специалист. Бихте ли ми обяснили с няколко думи, какво установихте досега?
— Защо не? — каза Марескал и отведе Раул в друго купе. — Полицаите и лекарите няма да закъснеят. Склонен съм да разкажа за предварителните резултати от моите разследвания.
— Казвай, хубавецо — каза си Раул. — Избрал си най-подходящия на когото да се довериш.
Той изглеждаше развълнуван от късмета си. Каква радост и чест!
Комисарят го помоли да седне и започна:
— Господине, без да се влияя от известни противоречия и да се впускам в подробности, държа да изтъкна два факта от голяма важност. Сигурно е, че младата англичанка, както я наричате, е жертва на грешка. Да, господине, на грешка, за което имам доказателства. В определения час, когато влакът забави хода си, бандитите се намираха в съседния вагон. Спомням си, че ги забелязах отдалече — бяха трима. Те ви нападат и ограбват. Нападат и съседката ви и искат да я вържат. Изведнъж изоставят всичко и отиват до последното купе. Защо е този обрат? … Те са се излъгали, защото младата жена е била скрита под завивката. Вярвали са, че нападат двама мъже, а попадат на жена. Оттук идва объркването им: „По дяволите! Жена!“ После проверяват вагона и откриват мъжете, които търсят. Но те оказват съпротива. Убиват и двамата и ги ограбват, без да оставят нищо, дори и каскетите. Първата точка е ясна, нали?
Раул беше изненадан не толкова от хипотезата, защото и той беше стигнал до нея в самото начало, а от това, че Марескал е могъл да схване всичко с такава логика и проницателност.
— Втора точка… — поде комисарят, екзалтиран от удивлението на своя слушател.
Той подаде на Раул малка изящно изработена сребърна кутия.
— Това намерих зад седалката.
— Табакера?
— Да, стара табакера за тютюн, която сега служи за цигари. Те са от светъл тютюн, какъвто пушат жените.
— Или мъжете — каза усмихнато Раул. — Защото там имаше само мъже.
— На жена е, убеден съм…
— Невъзможно! Помиришете кутийката.
Тикна я под носа на Раул. Като я помириса, той се съгласи:
— Действително… парфюм на жена, която носи табакерата в ръчната си чанта заедно с кърпичката, пудрата и джобния си пулверизатор. Миризмата е характерна.
— Тогава?
— Тогава, не разбирам. Двама мъже намерихме мъртви… двама мъже са извършили покушението и след това са избягали…
— Защо не един мъж и една жена?
— Жена? Единият от бандитите да е бил жена?
— А тази табакера?
— Тя не е достатъчно доказателство.