Вилхелм Хауф
Гостилницата в Шпесарт
Преди много години, когато пътищата в гората Шпесарт били лоши и не така оживени, през нея вървели двама младежи. Единият имал вид на осемнайсетгодишен и бил ковач, а другият — златар на не повече от шестнайсет, тръгнал, както изглеждало, на първото си странстване.
Било вечер и тъмните сенки на огромните борове и дъбове закривали тесния път, по който вървели двамата пътници. Ковачът крачел бодро напред и си подсвирквал някаква песен. От време на време подхвърлял по някоя дума на кучето си Мунтер, без да го е грижа, че до настъпването на нощта оставало малко, а до най-близката хижа имало още много път. За разлика от него Феликс, златарят, току се озъртал страхливо наоколо си. Засвистял ли вятърът в дърветата, на него му се струвало, че чува зад себе си стъпки; заклатели ли се храсталаците край пътя, си въобразявал, че вижда лица, които го дебнат.
Инак младият златар не бил нито суеверен, нито страхлив. Във Вюрцбург, където изучил занаята, се славел като безстрашен момък, чието сърце не трепвало пред нищо.
Но в този ден се чувствал някак странно. За гората Шпесарт бил чувал какво ли не — че из нея върлувала голяма разбойническа банда, която нападнала и ограбила в последно време мнозина; говорело се също за няколко жестоки убийства, случили се пак там неотдавна. Затова малко се страхувал за живота си, пък и със спътника му били двамина и не можели да сторят кой знае какво на въоръжените разбойници. Дори взел да съжалява, че е тръгнал по акъла на златаря, който го придумал да повървят още до следващия бивак, вместо да изчакат настъпването на утрото пред гората.
— Ако тази нощ се простя с всичко, което нося със себе си, най-вече с живота си, вината ще е изцяло твоя, ковачо. Защото ти ме завлече в тази ужасна гора.
— Не бъди бъзливец — отвърнал другарят му. — Един занаятчия няма от какво да се бои. Как мислиш? Че господа разбойниците от Шпесарт ще си направят труда да ни нападнат и да ни убият? Че за какво им е? Заради неделния сюртук, дето ми е в раницата? Или заради дребните, които не правят и един пфениг? Разбирам да си с карета, да си облечен от горе до долу в злато и коприна, че да сметнат, че си струва да те нападнат.
— Чакай! Не чуваш ли нещо да свири? — извикал уплашено Феликс.
— Това е вятърът, той свири в дърветата. Хайде, върви по-бързо, не може да ни остава още много.
— Да, имаш право, че няма да те претрепят — подел отново златарят. — Ще те попитат какво носиш, ще те претърсят и при всички случаи ще ти вземат неделния сюртук, гулдена и трийсетте кройцера. Но мен, мен ще ме претрепят веднага, само защото имам злато и украшения.
— И защо мислиш, че заради това ще те убият? Ако излязат сега четирима или петима от храсталаците, насочат заредените си пушки към нас и попитат съвсем учтиво: „Господа, какво носите със себе си? Дайте да ви помогнем, че да не ви тежи“ — при подобни учтивости няма да ставаш глупак, я, ами ще разтвориш раницата си и ще извадиш жълтата жилетка, синия сюртук, двете ризи, всички колиета, гривни, гребени и всичко останало, каквото имаш, ще ги сложиш културно на земята и ще им благодариш, че са ти подарили живота.
— Значи така? Това ли предлагаш?! — викнал разпалено Феликс. — Да им дам бижутата, които нося за кръстницата си, благородната графиня? По-скоро бих дал живота си, бих предпочел да ме накълцат на парченца. Не замени ли тя майка ми, не се ли погрижи за възпитанието ми, като станах на десет, не ме ли изучи, като ме издържаше през цялото време? И сега, когато мога да я навестя и да й занеса каквото поръча на майстора и аз го изработих собственоръчно с надеждата по красивия накит да си проличи какво съм научил, да харижа всичко, даже и жълтата си жилетка, която ми е подарък от нея? Не, по-добре да умра, отколкото да им дам бижутата на госпожа кръстницата!
— Не ставай глупак! — викнал му ковачът. — Ако те пребият, госпожа кръстницата пак няма да получи бижутата си. Затова е по-добре да ги дадеш и да спасиш живота си.
Феликс нищо не отвърнал. Нощта се била спуснала напълно и на плахата светлина на новата луна пътниците виждали трудно дори на пет крачки пред себе си. Страхът му растял все повече, той се притискал към другаря си и сам не знаел дали да приеме изказването и доказателствата му или не.
След като повървели почти час, в далечината зърнали светлинка. Младият златар мислел да не се подлъгват по нея, боял се да не се окаже свърталище на разбойници, ала ковачът му обяснил, че разбойниците правят къщите си под земята или обитават пещери и предположил, че това е странноприемницата, за която им говорил един мъж, преди да влязат в гората.