Роалд Дал
Гостът
Неотдавна пред вратата на дома ми бе доставен голям дървен сандък, изпратен по влака. Сандъкът беше извънредно солиден и добре направен, измайсторен от тъмночервено, твърдо дърво, каквото е махагонът. С усилие го сложих на една маса в градината и старателно го огледах. От щемпела върху едната страна личеше, че е изпратен от Хайфа по кораба „Уейвърли Стар“, но не открих нито името, нито адреса на евентуалния изпращач. Опитах да се сетя кой от Хайфа или околностите би пожелал да ми изпрати такъв великолепен подарък, но не се сетих за никого. С бавни крачки отидох до бараката за инструменти, все още потънал в размисъл по въпроса, и се завърнах с чук и отвертка. След което се заех внимателно да откъртя капака.
Представете си, беше пълен с книги! С необикновени книги! Извадих ги една по една (все още без да ги разлиствам) и ги наредих на три високи купчини върху масата. Оказаха се всичко двайсет и осем тома, и наистина радваха окото. До един бяха изкусно подвързани с красив зелен марокен, а на гръбчетата им се виждаха вдлъбнати златни инициали — О. Х. Дж., и римски цифри (от I до XXVIII).
Взех първия том, който ми попадна — двайсет и шестия — и го отворих. Нямаше разчертани редове, но равен, ситен почерк изпълваше с черно мастило белите листа. На първата страница пишеше „1934 година“, и толкова. Взех друг том — двайсет и първия. Беше изписан със същия почерк, на първа страница имаше надпис „1939 година“. Оставих го и измъкнах том първи с надежда, че в него ще открия някакво предисловие или пък името на автора. Наместо това открих вътре плик, адресиран до мене. Разпечатах го и побързах да видя подписа на писмото. Гласеше: Осуалд Хендрикс Корнилиъс.
Чичо Осуалд!
От трийсет години никой в рода не беше получавал вест от чичо Осуалд. Писмото носеше дата 10 март 1964 година и до получаването му ние не бяхме сигурни, че чичо още не е починал. Всъщност за него се знаеше само, че живее във Франция, много пътува, има противни, но обкръжени с ореол навици и е богат ерген, който твърдо отказва каквито и да е контакти със собствените си роднини. Останалото се състоеше от слухове и приказки, но от слуховете лъхаше такова великолепие, а от приказките — такава екзотика, че открай време Осуалд се бе превърнал в сияен герой и легенда за всички нас.
„Мило момче — започваше писмото, — струва ми се, че ти и твоите три сестри се явявате най-преките ми живи кръвни роднини. Следователно вие сте и моите законни наследници, а тъй като не съм приготвил завещание, всичко, което оставя след смъртта си, ще ви принадлежи. За жалост няма да оставя нищо. На времето бях доста заможен, но фактът, че напоследък се освободих от богатството си по свое усмотрение, не ви засяга. Все пак за утеха ти изпращам дневниците си, които според мен трябва да принадлежат на рода. Те обхващат най-хубавите години от живота ми и няма да ти навреди, ако ги прочетеш. Ако обаче вземеш да ги показваш насам-натам или ги дадеш на непознати хора, ще се изложиш на голяма опасност. Ако ли пък ги публикуваш, мисля, че това би означавало едновременно край и за тебе, и за издателя ти. Трябва да ти е ясно, че хиляди от героините, споменати в дневниците ми, все още не са напълно мъртви и ако проявиш глупостта да опетниш непорочно бялата им репутация с клеймото на греховност при едно отпечатване, за да се отплатят, те без време ще ти отрежат главата, ще я сложат на тепсия и вероятно ще я опекат на фурна. Така че по-добре внимавай.
Виждали сме се само веднъж. Отдавна, през 1921 година, когато семейството ви живееше в огромната и грозна къща в Южен Уелс. Аз бях големият ти чичо, а ти беше невръстно момченце на около пет години. Предполагам, че си забравил младата норвежка, тогава твоя бавачка. Тя беше забележително чистоплътна и добре сложена девойка, с прелестни форми, очертаващи се въпреки униформеното й облекло, състоящо се от нелеп колосан нагръдник, скриващ прекрасна гръд. Следобеда, когато ви гостувах, тя те поведе на разходка да берете камбанки и аз помолих да ви придружа. А щом стигнахме навътре в гората, аз ти казах, че ще ти дам един шоколад, ако се прибереш сам у дома. Ти го стори (вж. Том III), беше разумно дете.
Сбогом!
Внезапното пристигане на дневниците предизвика голямо вълнение в семейството и ние се нахвърлихме да ги четем. Не се разочаровахме. Съдържанието им беше изумително, бяха весели, остроумни и вълнуващи, а често и направо трогателни. Този човек притежаваше невероятна жизненост. Непрекъснато се местеше от град на град, от държава на държава, от жена на жена, а в промеждутъка между две жени събираше паяци в Кашмир или издирваше вази от син порцелан в Нанкин. Но жените винаги заемаха първото място. Където и да идеше Осуалд, подире си оставяше безкрайна върволица хвърлени в неописуем смут запленени жени, които обаче мъркаха, като котенца.