Униформената обаче отговаря твърдо:
— Господине, помолих ви да отстъпите назад.
Няма да стане. Преглъщам разочарованието си и заобикалям къщата, за да подходя от друга точка. Когато приближавам сринатата веранда, съзирам възможността си.
От къщата тъкмо излиза очилат афроамериканец, който може да мине за брат близнак на Джеймс Ърл Джоунс[10]. Носи тъмносин гащеризон и оранжеви калцуни върху мокасини от змийска кожа и има раздразнено изражение. Зад него виждам двама асистенти, облечени по същия начин, които бутат носилка с чувал за трупове отгоре. Празен чувал за трупове.
— Добро утро, Куинси — провиквам се.
По лицето на мъжа се изписва приятна изненада. Доктор Куинси Джонсън, заместник-следователя на окръг Орлиънс, е стар приятел, с когото съм работил по десетки местопрестъпления през годините. Той се завърта и тръгва към мен.
— Руни! — избоботва гласът му. — Мислех, че си излязъл от бизнеса с убийствата — казва и се навежда, за да мине под жълтата лента. Сваля си латексовите ръкавици и протяга ръка.
— Старите навици умират трудно — отвръщам.
Куинси помръква и допълва мрачно:
— Не толкова трудно, колкото жертвата в тази къща.
Думите му ме изпълват с ужас. Ето ви един мъж, който е разследвал стотици кошмарни убийства в продължение на няколко десетилетия. Той буквално е виждал всичко. Фактът, че е дори леко разстроен от онова, което се крие в къщата, е много, много лош знак.
— Рано ли е още да местите тялото? — питам и посочвам асистентите, които натоварват носилката в бял микробус, паркиран до тротоара. — Съдебните медици не са ли освободили местопрестъплението?
Куинси поклаща глава.
— Вече не зависи от тях. Ей сега ни казаха, че федералните поемат случая. Не мога да мръдна и косъм от главата на жертвата, докато те не позволят. Страшна бъркотия е.
Привеждам се напред и казвам тихо:
— Между нас да си остане, Куинси, но работя по нещо, свързано с този случай. Опитвам се да разплета тази бъркотия. Има ли шанс да погледна вътре?
Куинси повдига скептично вежда над рамките на очилата с мотив на черупка на костенурка. Аз продължавам да излагам мотивите си.
— Само за минутка — настоявам. — Знаеш, че нямаше да те моля, ако не беше важно. Много важно.
Куинси свива устни.
— Какво яде на закуска, Готвачо убиец?
Закуска ли? Необичайният му въпрос ме сварва неподготвен.
— Нищо — отговарям. — Защо? Дойдох направо тук, щом разбрах за случилото се. Но сега като спомена, умирам от глад.
Куинси се оглежда, повдига лентата и ми прави знак да се промуша под нея.
— Скоро ще ти мине.
Глава 33
Двамата тръгваме нагоре по разнебитените дървени стъпала към къщата. Преди да прекрачим прага, Куинси ми подава хартиена маска за лицето и ръкавици за еднократна употреба, заедно с чифт калцуни. Не е нужно да казва каквото и да е: помня процедурата. Екипирам се, кимам и влизаме.
Веднага ме удря вонята на застояла урина. Пристъпвам напред в мрачното антре и виждам мръсни дрехи и плесенясали картонени кутии от храна, разхвърляни навсякъде. Забелязвам и доста консумативи за наркотици. Окадени лъжици, овъглени лули за крек, мръсни игли. Тази къща може и да е изоставена, но е ясно, че за някои хора е била нещо като дом.
Когато влизаме в дневната, усещам друга миризма. Миризма, която съм надушвал много пъти в кариерата си, но се надявах никога да не доловя отново.
Това е смрадта на разлагащо се човешко тяло.
Малката дневна изглежда още по-тясна, защото е пълна с хора, оборудване и движение. Във всеки ъгъл са монтирани преносими флуоресцентни лампи, които обливат мръсните стени и мърлявия килим с брутално ярка светлина. Подът е изпъстрен с пластмасови маркери за улики. Един техник прави снимки. Друг ръси с прах за отпечатъци вкоравена от мръсотия масичка.
Двама други техници проучват и вземат проби от тялото на Фарзат. Техните собствени тела закриват неговото от погледа ми, но изглежда, че е проснат в старо кресло. Босите му стъпала висят над подложката за крака под неестествен, странен ъгъл.
Куинси се обръща към двамата:
— Брайън, Де Сото, дайте да погледнем.
Двамата отстъпват от тялото… и разкриват гледка, от която всеки стомах би се обърнал.
Фарзат не просто лежи в креслото. Той е залепен за него, гол, а ръцете и краката му са здраво увити с дебели ивици сребристо тиксо. Тялото прилича на недовършена мумия. Тапицерията на креслото е изцапана с черно-кафяви петна там, където кръвта му се е просмукала в плата. По торса и крайниците му виждам странни кръгли рани с размера на монети от двайсет и пет цента — толкова дълбоки, че разкриват мускулите и дори костта. Главата му е увиснала настрани. Лицето му е застинало в гримаса на неподправен ужас. А устните и брадата му са покрити със засъхнала кръв, като муцуната на диво животно, което току-що е хапнало прясно месо.
10
Джеймс Ърл Джоунс (р. 1931 г.) — знаменит американски актьор, дал гласа си на култови герои като Дарт Вейдър от „Междузвездни войни“ и Муфаса от „Цар Лъв“. През 1971 г. е номиниран за „Оскар“ за ролята си в „Голямата бяла надежда“. — Бел. ред.