Освен ако…
Пускам търсене на организацията.
И замръзвам от ужас.
Според уебсайта на „Кресънт Кеър“ полумесецът в името им е едновременно препратка към прякора на Ню Орлиънс и към символа на исляма. Мисията им е „да осигуряват материална помощ и духовни насоки на пренебрегваното мюсюлманско малцинство в града, с особен фокус върху имигранти в затруднено положение и уязвими бежанци“.
Вижте сега. Не искам да прибързвам с изводите. Или пък да затъвам в грозни стереотипи. Но предвид всичко останало, което знам, тази „благотворителна“ организация, получавала щедра финансова подкрепа от Дейвид Нийдъм през последните три години през холдинговата компания на Емили, няма как да не ми се стори поне малко подозрителна.
Трябва да науча още. В най-добрия случай от самия Нийдъм в личен разговор на четири очи.
Но как точно да го направя? Последната ни среща приключи с един от телохранителите му от „Мосад“, насочил пистолет към главата ми.
Чувствам се едновременно окуражен и изпълнен със съмнения. Ставам, за да се разтъпча. Правя една обиколка около кухненската маса и я удрям с ръка от безсилие. Пийвам още малко алкохол — не вино, а щедра глътка бърбън от Кентъки, директно от бутилката.
Вземам си телефона от плота и виждам, че наближава полунощ. Освен това съм получил съобщение. Толкова съм се съсредоточил върху финансовите доклади на Нийдъмови, че не съм го чул.
Тупвам екрана и то се отваря. Пратено е преди около час.
От Ванеса.
ДАНО КАРАВАНАТА СЕ ОПРАВЯ, пише тя. КОГА ЩЕ ТЕ ЧЕРПЯ ВЕЧЕРЯ?;)
Въпреки облаците, които ме притискат отвсякъде, тези няколко думи ме огряват като слънчев лъч. А ухиленото намигащо личице извиква широка усмивка на устните ми.
Освен това ми дава и една рискована идея как да ударя с един куршум два заека.
По принцип много внимавам да не смесвам неофициалните си професионални дела с удоволствията. Само че това може да се окаже единственият ми шанс да се видя с Дейвид Нийдъм. Да не говорим, че може да доведе до обратен ефект в особено големи размери. Възможно е да ми провали шансовете да спра атаката на Марди Гра и да се сближа с Ванеса. Но не си ли струва?
Пръстите ми застиват за момент над екрана на телефона.
Преди да успея да си променя решението, написвам:
МЕРСИ! УТРЕ СТАВА ЛИ? ИМАМ ЕДНО МЯСТО ПРЕДВИД.
Глава 43
Ванеса ме чака пред ресторанта. Носи яркочервена рокля и се откроява сред тълпата кандидати за маса като фар в бурна нощ.
Тоалетът й е едновременно елегантен и закачлив, сериозен и забавен — точно като нея. И определено подчертава формите й.
Когато ме вижда да се приближавам, миловидното й, красиво лице избухва в смях.
— Кейлъб, какво, в името божие, е това на лицето ти?
— Mais non, mademoiselle[12] — казвам аз в абсурдна имитация на анимационния скункс Пепе ле Пю. — Името ми е Морис ла Фондю. Да бъда Ваш компаньон тази вечер, ще бъде un grand plaisir[13]!
Тя подпира ръце на хълбоците си.
— Да ми беше казал, че ще идваш маскиран.
— О, моля ви, мадмоазел. Вие винаги сте маскирана — като кралица на красотата!
Хващам я нежно под ръка и я повеждам към ресторанта.
В повечето елитни заведения гледката на мъж на средна възраст с позлатена карнавална маска на лицето и с корона от пера в цветовете на дъгата би предизвикала повдигане на вежди.
Това обаче е Ню Орлиънс по време на Карнавала. В този период важат съвсем други правила.
А ресторантът е „Сулар“, който сервира храна от висока класа в уютна обстановка от не чак толкова висока класа. Намира се близо до Френския квартал и само на няколко пресечки от мястото, където току-що е приключила безумно пищната процесия на „Крю Морфей“. Салонът на ресторанта е пълен с маскирани участници в процесията и зрители, всички дошли да хапнат изключителни ястия.
Изумително е, но аз съм сред по-консервативно облечените.
— Здравейте, имаме резервация за осем часа — казва Ванеса на салонния управител. — На името на Лукас Дод.
Преди да я осъдите, имайте предвид, че идеята да използва името на мъжа си, за да резервира маса в последния момент, беше моя.
Повеждат ни през салона. Той е пълен с кичозни предмети като автомобилни номера от четиресетте години на двайсети век и пластмасов скелет с фланелка на „Сейнтс“.
Когато се настаняваме на уютната си маса в ъгъла, Ванеса пита: