Фактът, че всички са тук, всъщност е добър. Но ей богу, ако наистина стане нещо лошо…
— Защо сте увесили нос, господине? — пита Ванеса. — Наред ли е всичко?
Отърсвам се от апокалиптичните си страхове и се насилвам да се усмихна.
— Точно тук и сега… всичко е съвършено.
След няколко пресечки стигаме до Бърбън Стрийт — улица, чието име се е превърнало в синоним на невъздържаност. Естествено, улицата е пълна с шумни, подивели купонджии. Крещят и подсвиркват. Колежанчета със спортни екипи се блъскат и се провикват към балконите, на които са се натрупали гроздове пияни хора, размахали мънистени гердани. Момичешки групи, празнуващи момински партита — красиви, невинни девойки с ленти през гърдите и тиари, — залитат по улицата на високите си токчета и внимават да не паднат и да не си разлеят напитките. Проблясъци на светкавици, увековечаващи жени, разголили гърди заради привилегията да получат наниз евтини мъниста. Банди и диджеи, вкопчени в музикални дуели, ни заливат с вълни от мелодии през отворените врати и прозорци на баровете.
— Не съм сигурна, че имам сили за това тази вечер — обажда се Ванеса и спира на един ъгъл. — Съжалявам. Става късно. Може ли да си тръгваме?
Стигнали сме кръстопът. В повече от един смисъл. На езика ми трепти покана да дойде с мен у дома. Но не искам да избързвам с Ванеса. Ситуацията е деликатна, тя е омъжена, а моето внимание вече е раздвоено.
— Звучи като добра идея — съгласявам се неохотно.
— Аха. Да. Така е. Освен… — Устните й се извиват в намек за усмивка. — Искаш ли да се отбиеш у нас за едно питие преди лягане? Правя страхотна сода с лайм.
Тази част от Бърбън Стрийт е тъпкана с народ, шумна и задушаваща.
По някакво чудо на науката или любовта обаче чувам думите й съвсем ясно.
Хващаме се по-здраво за ръце и си отиваме.
Глава 46
Вземаме си колите и караме до къщата, която тя дели с Лукас в Гардън Дистрикт. Сградата е класическа къща-близнак с бежова фасада и бледорозови капаци на прозорците. Начинът, по който цветовете на къщата отразяват лунната светлина, я карат да изглежда като… ами като нещо вълшебно, излязло от фентъзи филм с магьосници, елфи, красиви девойки и героични воини/ готвачи.
Паркирам отпред и оставам за малко в колата, за да си събера мислите, преди да вляза.
Откакто се разведох с Марлийн, за пръв път се чувствам толкова добре с друга жена. Дори мога да си представя бъдеще с нея.
Но в същото време си мисля: Какви ги върша, по дяволите? Моментът е тотално неподходящ. Обстоятелствата са не по-малко кошмарни. За бога, тя е омъжена.
Иска ми се ситуацията да е различна. Отчаяно ми се иска. Но съдбата ми е раздала точно тези карти.
Знам, че ако не ги изиграя… Ще съжалявам до края на живота си.
Ванеса ме посреща на вратата със „Здравей“ и нежна целувка по бузата.
Води ме в дневната, която е обзаведена в еклектичен южняшки стил: викторианско канапе за двама и старинни френски столове от ковано желязо. Светлините са приглушени, а от напълно истинския грамофон в един ъгъл долитат звуците на джаз композиция за пиано в изпълнение на Арт Тейтъм[15].
— Седни — казва тя. — Ей сега се връщам.
Аз се подчинявам и се отпускам на едно издуто зелено канапе. После си поемам дълбоко дъх няколко пъти. Направо треперя от вълнение като гимназист, най-сетне останал насаме с дамата си на абитуриентския бал, след като са я обявили за Кралица на вечерта.
Ванеса се връща с две малки чашки със сода и лед, придружени от филийки прясно нарязан лайм, огънати на ръба. Подава ми едната и вдига своята за наздравица.
— За… Маями — обявява тя.
Аз сбръчквам нос.
— Ами добре. Хубав град и така нататък, но защо…
— Лукас е там. Поне тази седмица. Търси локации за нов кубински фюжън ресторант. Надявам се да му отнеме много време да намери най-добрата.
— Ще съм доволен и само ако тази вечер не се прибере.
Смеем се и чукваме чашите. После тя се обляга на канапето.
Подвива крака като котка и слага ръка на коляното ми.
— Трябва да ти призная, Кейлъб, че се чувствам малко странно.
— Нещо не е наред с коляното ми ли?
Тя го удря игриво.
— Обикновено не правя такива неща. И като казвам „обикновено“, имам предвид… че никога досега не съм правила такова нещо, никога. Не и откакто се омъжих за Лукас.
— Няма нужда да бързаме, ако не искаш — уверявам я. — Можем и изобщо да не продължаваме, ако смяташ, че така ще е най-добре.
15
Арт Тейтъм (1909–1956) — американски музикант, считан за един от най-виртуозните джаз пианисти на всички времена. — Бел. ред.