Шофьорът е мъж с жълта плетена шапка. Човекът до него е облечен в широк жълт потник.
А отзад, все още с жълтата си риза и вратовръзката от изслушването пред борда, седи Тай Грант.
Насочил леден поглед към мен, той оформя пистолет с палеца и показалеца си, след което ме „прострелва“ през отворения прозорец, докато джипът се отдалечава.
Инстинктивно посягам към истинския си пистолет, затъкнат в колана… но него, разбира се, го няма.
Единственото, което мога да направя, е да проследя с очи отдалечаващата се кола, докато не свива зад ъгъла и не изчезва в нощта, отнасяйки един разгневен бандит, който се е заклел да ми отмъсти.
А сега какво?
Поемам си въздух и пресичам улицата, както си бях намислил.
Глава 7
Френският квартал. Мнозина местни биха предпочели полицията да ги хване на Норт Клейборн Авеню, докато си търсят проститутка, отколкото да се разходят из този прочут капан за туристи.
Искрено ваш Кейлъб обаче не е от тях.
От Лейквю до езерото Сейнт Катрин, обожавам всеки квадратен сантиметър от града. A Vieux Carre[2], както още е известен най-старият квартал в Ню Орлиънс, се намира точно в сърцето на града. В прекрасен ден като този няма друго място на света, където бих предпочел да бъда.
Особено след като изтърпях циркаджийския разпит на Борда, заявих на шефа си, че напускам отдела по углавни престъпления, и бях заплашен от Тай Грант първо на обществено място и после на улицата.
Да, голям ден беше, дума да няма.
— Да ви предложа още нещо, шеф?
Тъкмо допивам кафето си от цикория и дояждам изумително вкусното парче торта doberge — многослоен шедьовър от коприненонежен шоколадов карамел и сочен лимонов крем, затворени в дебела черупка от фондан — тук, на чист въздух, на балкона на втория етаж на „Ше Мелани“, разкошно кафене във Френския квартал. Въпреки автентичния декор и полъха на история, заведението съществува само от около година. А собственичката, Мелани Розенбаум, всъщност е на трийсет и няколко, виртуозна пекарка от… Торонто, Канада.
Както ми обясни една вечер преди няколко месеца след затварянето на кафенето, на същия този балкон — над поздравителната бутилка шампанско „Шатоньоф дю Пап“, която й подарих, — докато кестенявите й къдрици подскачаха след всяка дума, била направо омагьосана от креолската кухня и култура. Един ден решила да скочи на самолета, да си докара акцент и да отвори собствена пекарна тук. Отначало била нервна, но заведението се превърна в хит почти за един ден. И го заслужаваше.
И ето я сега, застанала до мен, със същите сладки — като нея цялата — кестеняви къдрици.
— В интерес на истината, Мел, можеш да ми предложиш още нещо — казвам и посочвам празната си чиния от торта. — Например рецептата за това късче от Рая.
Мелани се усмихва и замахва във въздуха.
— Мечтай си, Кейлъб. Едно момиче трябва да си има и тайни.
— Добре тогава. Донеси ми сметката.
— Аз черпя — отвръща тя. — Настоявам. Само ми обещай: ако „Готвачът убиец“ някога започне да продава печива, ще дойдеш първо при мен, за да се пробвам да ги измайсторя.
— Ти сериозно ли говориш? — питам. — За мен ще бъде чест.
Излизам от кафенето, като се спускам по външна метална стълба, и поемам по тясната Дюмейн Стрийт. Френският квартал винаги е пълен с хора, но днес навалицата е особено гъста. Въздухът направо жужи от вълнение и нетърпеливо очакване. След малко повече от час ще започне първият официален парад за сезона и ще мине оттук. Той се организира от „Крю[3] Корк“, клуб за ценителите на Карнавала, изпитващи особена слабост към храната и виното, което значи, че парадът ще е с висок алкохолен градус.
Докато вървя към Бърбън Стрийт, виждам, че зрителите вече са започнали да се редят по тротоара и да се бутат, за да заемат място, от което парадът ще се вижда по-добре. Много от тях очевидно са туристи, вече зачервили бузи от наливането с ужасните флуоресцентно сини коктейли „Ураган“ на безбожни цени и с пъстри мънистени нанизи около месестите си шии.
Виждам обаче и доста местни, особено родители с малки деца. Бащи с фланелки на „Сейнтс“ и с едва проходили малчугани на раменете. Майки, които разтварят самоделни дървени стълбички, боядисани в шантави цветове и украсени с гирлянди и пайети, за да могат по-големите деца да гледат, седнали на удобно място.
Мен ако питате, именно тези неща правят този празник — и този град — толкова неповторими. Марди Гра е много повече от масовото опиянение, което сте гледали по телевизията. Той е проява на една богата културна традиция, която доставя удоволствие на цялото семейство.
3