Той дори призна за личната си връзка с Фарзат — в ролята си на инвеститор в кафенето, в което беше работил той!
Били. Били. Всичко започва да се навързва.
Крясвам на Дейвид: „Не мърдай!“, пускам яката му и прибирам пистолета си.
След това започвам да си опипвам джобовете за визитката, която ми връчи Били. Онази с личния му номер, надраскан на гърба.
Откривам я. Още е в джоба ми от предишната нощ. Изваждам си телефона и трескаво набирам номера.
— На кого се обаждаш? — пита Дейвид, обзет от ужас. — Какво става? Нали не мислиш, че братовчед ми…
— Млъквай! — сопвам се аз и покривам ухото си с ръка.
Условията за телефонни разговори вече са лоши и стават все по-лоши. Иззад ъгъла току-що се е показал оркестър. С всички сили свирят When the Saints Go Marching In[19] и тълпата започва да припява ентусиазирано.
— О, щом светците тръгнат…
— Хайде, хайде — шепна, а телефонът звъни ли, звъни. — Вдигни, вдигни!
— Щом светците тръгнат към Рая…
Ако Били е мозъкът зад атаката, разбира се, че няма да си го признае по телефона. Наясно съм. Но ако успея да го разприказвам, да разбера къде се намира, да го убедя да се срещнем или да го подлъжа да изтърве някаква улика…
Здравейте, това е телефонът на Били Нийдъм, моля, оставете съобщение.
— Били, Кейлъб Руни е! — викам, за да се чуе гласът ми на фона на заобикалящата ме какофония. — Обади ми се веднага щом получиш съобщението. Става дума за… братовчед ти. Спешно е!
— О, щом светците тръгнат…
Затварям телефона и се вторачвам във визитката. После я смачквам.
Обръщам поглед към Дейвид, който помага на ранения си бодигард да се изправи.
После поглеждам към улицата, към парада, който е на път да достигне кулминацията си.
— Щом светците тръгнат към Рая…
Ето го бляскавия оркестър, всички в крещящи розово-златни униформи, размахващи инструментите си в ритъма на мелодията.
Зад тях се носи огромна платформа, изобразяваща Колизеума в Рим и пълна с маскирани гладиатори, които хвърлят мъниста и плюшени играчки високо във въздуха.
— О, Боже, нека съм сред тях…
Накрая оглеждам тълпата. Мъже, жени, деца. Толкова много деца. Натъпкани пред металните полицейски заграждения по протежение на Канал Стрийт, пляскащи и пеещи от сърце и душа.
— Щом светците тръгнат към Рая…
В този прекрасен ден градът тупти с ритъма на щастието. На живота. На радостта.
Но ритъмът на моето сърце се ускорява.
Стомахът ми се свива от ужас.
Ръцете ми се овлажняват от пот.
Моля се да съм сбъркал… но се страхувам, че съм прав.
Атаката ще започне всеки момент.
Глава 77
След няколко секунди серия експлозии разтърсва сърцето на Френския квартал на една пресечка от мястото, където стоя.
БУМ! БУМ! БУМ!
Инстинктивно се навеждам напред и прикривам лице от шоковите вълни, които се понасят във всички посоки.
Оркестърът рязко спира да свири и мелодията замира. Всички свалят инструментите си и започват да се оглеждат объркано.
Парадът постепенно замира, след като един трактор блъсва предната платформа. Въпросната платформа изобразява стадиона „Супердоум“ с гигантски фигури на футболни звезди, вдигнали ръце в триумфален жест.
Радостните викове на тълпата прерастват в ужасени писъци, когато всички хукват по-далече от шума, а зад тях към ясното синьо небе се издигат три стълба сиво-черен дим. Мога само да си представя каква касапница цари на една пресечка от мен.
Кошмар, превърнал се в реалност.
Десетките униформени полицаи, разпределени в тази част на града, се задействат без секунда колебание. Викат заповеди, дават нареждания, жестикулират бясно — стараят се да задържат тълпата под някакво подобие на контрол, докато хората тичат, блъскат се, препъват се, падат и се настъпват.
Пистолетът още е в ръката ми, а аз се чувствам напълно безполезен.
Провал.
Аз се провалих, нюорлиънската полиция се провали, ФБР се провали.
А Били успя.
Долепям гръб до една тухлена стена, когато тълпата се спуска покрай мен. Тикат се. Удрят се. Крещят. Плачат. Надига се масова истерия, тъй като няколко хиляди души се опитват да избягат. Много от тях държат телефони в ръка и правят снимки и записват видео, докато тичат. Повечето обаче не смеят да погледнат назад. Или да забавят ход.
19
Първоначално религиозен химн, песента се е превърнала в популярна част от репертоара на джазовите оркестри. — Бел. прев.