По-голямото момиче се извиняваше.
— Дескулпа, Олядо, нау куерия ке…13
— Нао а проблема. Миши…14 — Не я погледна. Момичето понечи да продължи, но също забеляза Ендър и замълча.
— Порке еста оляндо-нос? — попита момчето.
„Защо ни гледаш?“
Ендър отвърна с въпрос:
— Воче е арбитро? — „Ти ли си съдията тук?“ Думата можеше да означава и спортен съдия, но и магистрат.
— Де вее ем куандо.
„Понякога.“ Ендър премина на Старк — не бе много сигурен как да изрази нещо по-сложно на португалски:
— Тогава кажи ми, арбитре, честно ли е да се остави един чужденец да търси пътя си без помощ?
— Чужденец ли? Имаш предвид утленинг, фрамлинг или раман?
— Не, струва ми се, че имам предвид неверник.
— О сеньор е дескренте?
„Значи не сте вярващ?“
— Со дескредо но инкривел.
„Не вярвам само в невероятното.“
Момчето се ухили:
— Къде искаш да отидеш, Говорителю?
— В дома на семейство Рибейра.
Момиченцето се приближи до момчето с металните очи.
— Кое семейство Рибейра?
— На вдовицата Иванова.
— Мисля, че мога да я намеря — рече момчето.
— Всеки в града може да я намери — рече Ендър. — Въпросът е дали ще ме заведеш?
— Защо искаш да отидеш там?
— Аз задавам на хората въпроси и се опитвам да открия истината за случилото се.
— Никой в дома на Рибейра не знае никакви истини.
— Ще се задоволя и с лъжи.
— Хайде тогава.
То пое по ниско подстриганата трева на главния път. Момиченцето шепнеше нещо на ухото му. Момчето спря и се обърна към Ендър, който ги следваше отблизо.
— Куара иска да знае как се казваш.
— Андрю. Андрю Уигин.
— А тя е Куара.
— Ами ти?
— Всички ми викат Олядо. Заради очите. — Той вдигна момиченцето и го сложи на раменете си. — Но истинското ми име е Лауро. Лауро Сулемау Рибейра. — Ухили се, сетне се обърна и закрачи.
Ендър го последва. Рибейра. Разбира се. Джейн също слушаше и заговори по бижуто в ухото му.
— Лауро Сулемау Рибейра е четвъртото дете на Новиня. Изгубил е зрението си при лазерно произшествие. На дванайсет години е. А, намерих и едно различие между семейство Рибейра и останалите жители на града. Рибейрови са готови да не се подчинят на епископа и да те заведат там, където поискаш да отидеш.
И аз забелязах нещо, Джейн, рече той наум. На това момче му хареса, че ме заблуди, а сетне още повече му хареса да ми покаже как ме е избудалкало. Надявам се само ти да не вземеш пример от него.
Миро седеше на склона. Сенките на дърветата го правеха невидим за всекиго, който би го наблюдавал откъм Милагре, ала самият той можеше да наблюдава от мястото си голяма част от града — поне катедралата и манастира на най-високия хълм, както и обсерваторията на съседния хълм, разположен по на север. А под обсерваторията, в подножието на хълма, недалеч от оградата, се намираше къщата, в която живееше.
— Миро — прошепна Лийф-ийтър („Листоядец“). — Дърво ли си?
Това бе превод на пекениноски идиом. Понякога прасенцата медитираха, стояха неподвижни с часове. Казваха му „Да бъдеш дърво“.
— По-скоро съм стрък трева — отговори Миро.
Лийф-ийтър се изкикоти с обичайния си писклив, хриплив смях. Никога не звучеше естествено — пекениносите бяха зазубрили смеха, все едно бе просто поредната дума на Старк. Той не бе проява на веселост, или поне Миро си мислеше така.
— Дали ще вали? — попита Миро. За едно прасенце това означаваше: заради самия мен ли ме прекъсваш или заради себе си?
— Днес валя огън — рече Лийф-ийтър. — Над прерията.
— Да. Имаме посетител от друг свят.
— Говорителя ли е?
Миро не отговори.
— Трябва да го доведеш да ни види.
Миро не отговори.
— Ще си заровя лицето в земята за теб, Миро, крайниците ми да станат дървета за къщата ти.
На Миро му бе противно, когато му се молеха за нещо. Сякаш го смятаха за особено мъдър или силен, за родител, от когото трябва да измъкнат нещо с ласкателство. Е, щом си мислеха така, вината си бе само негова. Негова и на Либо. Да се прави тук, всред прасенцата, на Господ.
— Нали обещах, Лийф-ийтър?
— Кога, кога, кога?
— Ще е необходимо известно време. Трябва да разберем дали можем да му се доверим.
Лийф-ийтър, изглежда, се разстрои. Миро се бе опитвал да обясни, че не всички хора се познават един другиго, че някои не са добри, ала прасенцата като че ли изобщо не го проумяваха.
— Веднага щом мога — рече Миро.
Лийф-ийтър неочаквано започна да се клатушка напред-назад на земята, кълчеше бедрата си наляво-надясно, сякаш се опитваше да се почеше по задника. Либо бе предположил веднъж, че това движение изпълняваше ролята на смеха при хората.