— Дескулпе, пер фавор — прошепна тя, — о менино нао рестабелешу десде а морте до пай…15
След тези думи тя сякаш изведнъж се събуди.
— О, Сеньор е о Фаланте белос Мортос! „Вие сте Говорителя на мъртвите!“
— Соу — отвърна Ендър. „Да, аз съм.“
— Нау, акуи — рече тя. — О, не, извинете, говорите ли португалски? Разбира се, че говорите, току-що ми отговорихте… о, моля ви, не тук, не сега. Вървете си.
— Добре — рече Ендър. — Момчето ли да задържа, или ножа?
Той погледна към тавана; погледът й проследи неговия.
— О, не, извинете, търсихме го вчера цял ден, знаехме, че го е взел, но не знаехме къде го е скрил.
— Беше го прилепил към крака си.
— Вчера не беше така. Винаги го проверяваме там. Моля ви, пуснете го.
— Сигурна ли си? Мисля, че сега си точи зъбите.
— Грего — обърна се тя към момчето, — не бива да се нападат хората с нож.
Грего изръмжа гърлено.
— Нали разбирате, баща му почина.
— Толкова близки ли бяха?
По лицето й пробяга сянката на горчива усмивка.
— Едва ли. Той, Грего, винаги си е бил крадльо откак порасна толкова, че да може да хване нещо и да върви сам. Ала това — да наранява хора, е нещо ново. Моля ви, пуснете го.
— Не — рече Ендър.
Тя присви очи, придоби непокорно изражение.
— Да не искате да го отвлечете? Къде ще го отведете? Срещу какъв откуп?
— Може би не разбираш — рече Ендър. — Той ме нападна. А ти не ми даваш никаква гаранция, че няма да го направи пак. Не взе никакви мерки да бъде наказан, след като го пусна.
Както и очакваше, в очите й блеснаха гневни пламъчета.
— За какъв се мислите? Това е неговият дом, а не вашият!
— Всъщност — рече Ендър — току-що предприех една дълга разходка от площада до вашия дом, а Олядо наложи бързо темпо. Бих искал да поседна.
Тя кимна към един стол. Грего се извиваше и гърчеше в хватката на Ендър. Ендър го повдигна така, че лицата им се оказаха съвсем близо едно до друго.
— Знаеш ли, Грего, ако се освободиш, ще паднеш на главата си върху бетонния под. Ако имаше килим, би могъл и да не изгубиш съзнание. Но нямаш такъв късмет. И честно казано, няма да имам нищо против да чуя как главата ти ще се дрънне о цимента.
— Той не разбира Старк толкова добре — рече момичето.
Ендър обаче знаеше, че Грего чудесно го разбра. Забеляза някакво движение в дъното на стаята. Олядо се бе върнал и стоеше на вратата, която водеше към кухнята. До него бе Куара. Ендър им се усмихна весело, сетне пристъпи към стола, който момичето му бе посочило. Междувременно подхвърли Грего във въздуха, той в миг се завъртя силно, махаше отчаяно с ръце и с крака, пищеше от страх и от предчувствие за болката, когато падне на пода. Ендър плавно се настани на стола, улови момчето в скута си и мигновено хвана ръцете му. Грего успя да забие пети в пищялите му, ала тъй като не бе обут, маньовърът му се оказа неефикасен. В следващия миг Ендър вече го държеше изцяло под контрол.
— Много е приятно да седне човек — рече Ендър. — Благодаря за гостоприемството ви. Казвам се Андрю Уигин. Запознах се с Олядо и Куара, а с Грего очевидно вече сме добри приятели.
По-голямото момиче изтри длан в престилката си, сякаш се готвеше да му подаде ръка, ала не го направи:
— Казвам се Ела Рибейра. Ела е съкратено от Еланора.
— Приятно ми е да се запознаем. Виждам, че си заета да приготвяш вечерята.
— Да, да, много съм заета. Мисля, че би трябвало да дойдете утре.
— О, няма нищо, върши си работата. Нямам нищо против да почакам.
В стаята надникна друго момче, по-голямо от Олядо, но по-малко от Ела.
— Не чу ли какво каза сестра ми? Не си желан тук!
— Много сте мили с мен — рече Ендър. — Но аз съм дошъл да се срещна с майка ви и ще я чакам тук, докато се върне от работа.
Споменаването на майка им ги накара да се умълчат.
— Доколкото разбрах, тя е на работа. Ако беше тук, всичките тези вълнуващи събития щяха да я накарат да се изчерви от глава до пети.
Олядо се усмихна леко на тези думи, но другото момче помрачня, а изражението на Ела стана болезнено и злобно.
— Защо искаш да се срещнеш с нея? — попита тя.
— Всъщност, искам да се видя с всички вас. — Той се усмихна на по-възрастното момче. — Ти сигурно си Естевау Рей Рибейра. Кръстен на мъченика Свети Стефан, който е видял Иисус да седи от дясната страна на Бог.
— Какво разбираш ти от тези неща, атеист такъв!
— Доколкото си спомням, Свети Павел е бил наблизо и държал одеждите на мъжете, които замеряли Иисус с камъни. Очевидно по онова време още не е бил вярващ. Всъщност, струва ми се, че е бил смятан за един от най-ужасните врагове на църквата. Ала после се е разкаял, нали така? Затова, предлагам да не гледате на мен като на враг Божи, а като на апостол, който още не е спрян по пътя към Дамаск — усмихна се Ендър.
15
Извинете, моля, момчето не се е възстановило още, откак почина баща ни… (порт.) — Б.пр.