— Майко — рече Олядо, — той не е такъв, какъвто го описа епископът. Той е добър.
Новиня му отвърна с най-смразяващ сарказъм:
— Откога стана специалист по въпросите на доброто и злото?
Ела и Олядо отново се спогледаха. Тя знаеше какво си мислят. Как да й обясним? Как да я убедим? Е, мили дечица, няма да можете. Аз съм неубедима, това го проумяваше и Либо през всичките дни на живота си. Той не научи истината от мен. Вината за смъртта му не е моя.
Ала те успяха все пак да я разубедят. Вместо да излезе от къщи, тя се оттегли в кухнята, мина покрай Ела на вратата, без да я докосне. Малките кафени чашки бяха подредени в кръг на масата, димящата каничка бе в средата. Седна и се облакъти на масата. Значи Говорителя беше вече тук и бе дошъл първо при нея. Та къде другаде да иде? Моя е вината, че е тук, нали така? Той е поредният човек, чийто живот съсипвам, досущ както живота на децата си, на Марсау, на Либо, на Пипо, моя собствен.
Силна, ала удивително гладка мъжка ръка се протегна над рамото й, взе каничката и започна да налива през мъничкото чучурче горещото кафе в чашките.
— Посо дерамар? — попита той. Какъв глупав въпрос, след като вече наливаше. Ала гласът му беше благ, португалският му — с лека и привлекателна отсенка на кастилски. Испанец, значи?
— Дескулпа ме — прошепна тя. „Простете“. — Труче о сеньор тантош километрос…16
— Не измерваме междузвездните полети в километри, дона Иванова. Измерваме ги в години.
Думите му бяха обвинителни, ала тонът му говореше за копнеж, дори за прошка, дори за утеха. Този глас може да ме прелъсти. Този глас на измамник.
— Ако можех да върна назад времето, щях да предотвратя това двайсет и две годишно пътуване. Повикването ти беше моя грешка. Съжалявам.
Собственият й глас беше безстрастен. След като целият й живот бе една лъжа, и извинението й прозвуча като зазубрено.
— Още не усещам времето — рече Говорителя. Продължаваше да стои зад гърба й, тъй че още не бе видяла лицето му. — За мен е изминала само седмица, откакто изоставих сестра си. Тя е единственият ми жив родственик. Дъщеря й още не се бе родила, а сега навярно вече е завършила колеж, омъжила се е и сигурно има свои деца. Никога няма да я видя. Но аз познавам твоите деца, дона Иванова.
Тя вдигна чашката с кафезиньо и я изпи на един дъх, макар да опари езика и гърлото си, а стомахът я заболя.
— Мислиш, че ги познаваш, след като си прекарал само няколко часа с тях?
— По-добре от теб, дона Иванова.
Новиня чу как Ела ахна при тази дързост на Говорителя. И макар да си мислеше, че думите му можеше да се окажат и верни, тя се вбеси, че ги изрича един непознат. Обърна се да го погледне, да му се сопне, но той се бе преместил, вече не беше зад нея. Извърна се още, най-накрая се изправи да го потърси, ала той не беше в стаята. Ела стоеше на вратата с широко отворени очи.
— Върни се! — извика Новиня. — Не може да изречеш тези приказки и да си отидеш ей така!
Той обаче не отговори. Вместо отговор тя чу смях, който долиташе от задната част на къщата. Новиня проследи откъде идва той. Премина през всички стаи до дъното на къщата. Миро седеше на леглото й, а Говорителя беше близо до вратата, двамата се смееха. Миро видя майка си и усмивката му се стопи. Този факт я прониза като с нож. Не го бе виждала да се усмихва от години, бе забравила колко хубаво ставаше лицето му, досущ като на баща му; а нейното влизане бе изтрило усмивката му.
— Дойдохме тук да поговорим защо е толкоз яден Куим — обясни Миро. — Ела оправи леглото.
— Не мисля, че Говорителя го е еня дали леглото е оправено, или не — рече хладно Новиня. — Нали така, Говорителю?
— Ред и безредие — каза Ендър: — и двете си имат своята красота.
Все още не се обръщаше с лице към нея и тя бе доволна, защото така не се налагаше да го гледа в очите, докато изрича горчивите си думи.
— Виж какво ще ти кажа, Говорителю, ти си дошъл тук по искането на една глупачка — рече тя. — Можеш да ме възненавидиш за това, но няма смърт, за която да говориш. Бях глупачка. Поради наивността си сметнах, че когато се обадя, ще дойде авторът на „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. Изгубих един мъж, който ми бе като баща, и жадувах утешение.
Сега вече той се обърна. Беше младолик, поне по-млад от нея, ала очите му бяха прелъстителни с израза си на проникновено разбиране. Перигозо, помисли си тя. Опасен е, красив е, мога да се удавя в неговото проникновение.
— Дона Иванова — рече той, — как е възможно да си чела „Царицата на кошера“ и „Хегемона“, и да смяташ, че авторът им би могъл да понесе утешение?