Ела седеше на един камък и пличкаше крака във водата, докато чакаше да дойде Говорителя. Оградата бе само на няколко метра оттук, издигаше се над металната решетка, която възпрепятстваше хората да преплуват под нея. Като че някой би пожелал да опита. Повечето от жителите на Милагре се преструваха, че оградата не съществува. Никога не я наближаваха. Ето защо бе помолила Говорителя да се срещнат на това място. Макар денят да беше топъл и училището да бе свършило, децата не идваха да плуват тук, край вила „Ултима“, където оградата стигаше до реката, а гората се спускаше досами оградата. Само сапунджиите, грънчарите и тухларите идваха тук, а и те си тръгваха след края на работния ден. Тя можеше да каже тук онова, което искаше, без да се опасява, че някой ще я чуе или ще я прекъсне.
Не се наложи да чака дълго. Говорителя дойде срещу течението с малка гребна лодка, досущ като някой от фермерите в края на колонията, който не обича пътищата. Кожата на гърба му бе удивително бяла; дори и неколцината лузитанци, които бяха с достатъчно светъл тен, за да ги наричат лойрош18, бяха далеч по-мургави. Белотата му го правеше да изглежда слаб и тъничък. Сетне обаче тя забеляза колко бързо се движеше лодката срещу течението; колко премерено греблата потъваха на точно необходимата дълбочина, и изтегляха лодката на дълги, плавни тласъци. Усети как я жегна тъга, а после осъзна, че бе мъка по баща й, въпреки дълбоката омраза, която изпитваше към него; досега не беше съзнавала, че харесва нещо у него, ала ето че тъгуваше по силата на раменете и на гърба му, по потта, от която кафявата му кожа лъщеше на слънцето като стъкло.
Не, не, рече си безгласно, не тъгувам за смъртта ти, Сау. Мъчно ми е, че не приличаше поне малко на Говорителя, който не е свързан с нас, а за три дена вече ни дари повече добри неща, отколкото ти през целия си живот; мъчно ми е, че красивото ти тяло беше така проядено от червеи извътре.
Говорителя я забеляза и плъзна лодката към брега, където го чакаше. Тя нагази всред тръстиките и тинята, за да му помогне да изтегли лодката на брега.
— Съжалявам, че се изкаля — рече той. — Но не бях натоварвал тялото си от няколко седмици, а водата ме помами и…
— Добре гребеш — каза тя.
— Светът, от който идвам, се състои предимно от лед и вода. Тук и там по някоя скала и малко пръст, и всеки, който не може да гребе, е тъй немощен, че все едно не може да върви.
— Там ли си се родил?
— Не. Там обаче Говорих за последен път.
Той седна на тревата с лице към водата. Тя се настани до него.
— Майка ми ти е ядосана.
Устните му се разтеглиха в полуусмивка:
— Вече ми го каза.
Без да се замисли, Ела мигновено се зае да оправдава майка си:
— Опитал си да прочетеш файловете й.
— Аз ги прочетох. Повечето от тях. Всички, освен онези, които имат значение.
— Знам. Куим ми каза.
Тя се улови донякъде да тържествува, че защитната система на майка й го бе надвила. После обаче се сети, че по този въпрос не беше на страната на майка си. Че бе опитвала от години да накара майка си да я допусне до тези файлове. Ала инерцията я повлече да изрече неща, които нямаше намерение да казва:
— Олядо си седи у дома с изключени очи и със слушалки, от които бумти надута докрай музика. Много е разстроен.
— Ами да, той си мисли, че съм го предал.
— А не си ли? — Ето, това нямаше намерение да казва.
— Аз съм Говорител на мъртвите. Винаги, когато говоря, казвам истината и си пъхам носа в тайните на другите хора.
— Знам. Тъкмо затова повиках Говорител. Не изпитваш никакво страхопочитание към никого.
Той изглеждаше обезпокоен:
— Защо ме покани тук? — попита.
Всичко отиваше на зле. Говореше с него така, сякаш беше против него, сякаш не му бе благодарна за онова, което вече бе сторил за семейството. Говореше му като на враг. Нима Куим е обладал ума ми, че изричам неща, които не искам?
— Ти ме покани на това място край реката. Останалата част от семейството ти не иска да говори с мен, и тъкмо тогава получавам съобщение от теб. За какво — да се оплачеш, че нарушавам неприкосновеността на личните файлове? Че не изпитвам страхопочитание към никого?
— Не — каза посърнало тя. — Разговорът не биваше да поема в такава посока.
— Не ти ли хрумна, че едва ли бих приел да стана Говорител, ако не изпитвах уважение към хората?
В отчаянието си тя остави думите сами да изригнат:
— Бих искала да успееш да влезеш във всичките й файлове! Бих искала да узнаеш всичките й тайни и да ги публикуваш във всичките Сто свята!
В очите й имаше сълзи; тя не знаеше защо.
— Разбирам. Тя и теб не допуска до тези файлове.