— Соу апрендис дела, нао соу? Бпорке чоро дига-ме! О сеньор тем о жейто.
— Не съм свикнал да разплаквам хората. Ела — отвърна меко той. Гласът му беше като милувка. Не, по-силен, сякаш ръката му стисна нейната, задържа я, успокои я. — А истината те кара да плачеш.
— Соу инграта, соу ма филя…
— Да, ти си неблагодарна и ужасна дъщеря — рече той и се засмя кротко. — През всичките тези години на хаос и пренебрежение ти си поддържала семейството на майка си със съвсем малко помощ от нейна страна, а когато си я последвала в кариерата, тя не е пожелала да сподели с теб най-важната информация; не си заслужила нищо друго освен обич и доверие от нея, а тя е отвърнала с недопускането ти до живота й на работа, и вкъщи; и накрая ти казващ на някого, че ти е писнало от това. Сигурно си най-лошият човек, когото изобщо съм познавал.
Тя се улови, че се смее на обвинението му. Може би бе детинско, ала не искаше да се смее на себе си.
— Не ме покровителствай.
Опита да вложи в тона си колкото е възможно повече пренебрежение.
Той го забеляза. Очите му станаха студени, отчуждени.
— Не плюй върху приятел — рече. Тя не искаше той да се отдалечава от нея. Ала не можа да се стърпи да не отрони студено и ядно:
— Ти не си ми приятел.
В първия миг се опасяваше, че ще й повярва. Ала върху лицето му разцъфна усмивка:
— Ти не би могла да разпознаеш кой ти е приятел.
Не, напротив, помисли си тя. Сега виждам пред себе си приятел. Отвърна на усмивката му.
— Ела, ти нали си добра ксенобиоложка?
— Да.
— Сега си на осемнайсет години. Можеше да вземеш професионалните изпити на шестнайсет. Но не го направи.
— Мама не ме допусна. Каза, че не съм готова.
— Не е необходимо да се иска разрешение от майка ти, след като навършиш шестнайсет.
— Стажантът трябва да получи разрешение от шефа си.
— А сега си на осемнайсет години и не се нуждаеш и от това.
— Тя все още е ксенобиоложката на Лузитания. Това е все още нейната лаборатория. Дори да взема изпита, какво ще стане, ако тя не ме допусне до лабораторията, дорде е жива?
— Заплаши ли те с това?
— Даде ми ясно да разбера, че не бива да се явявам на изпита.
— Защото веднага, щом престанеш да бъдеш стажантка, ако те допусне до лабораторията като колега, ще получиш пълен достъп до…
— До всички работни файлове. До всички закрити файлове.
— И затова тя ще попречи на дъщеря си да започне кариерата си, ще ти лепне петно в биографията — неготова за изпит дри на осемнайсет години, — само за да ти попречи да прочетеш тези файлове.
— Да.
— Защо?
— Мама е луда.
— Не. Новиня може да е всякаква, но не е луда. Ела.
— Ела е боба месма19, сеньор Фаланте.
Той се засмя и се излегна на тревата.
— Кажи ми тогава що за боба е.
— Ще ти изредя списъка. Първо: не ми дава да изследвам Десколадата. Преди трийсет и четири години Десколадата едва не е унищожила колонията. Баба и дядо — Ос Венерадос, Деус ос абенсое, — едва са успели да спрат Десколадата. Очевидно реагентът на болестта — веществото на Десколадата — още съществува, налага ни се да приемаме нещо като допълнителни витамини, за да попречим на чумата да ни нападне отново. Казали са ти за това, нали? След като веднъж влезе в организма ти, трябва да вземаш добавките цял живот, дори ако напуснеш тази планета.
— Знаех го, да.
— Тя изобщо не ме допусна да изследвам реагента на Десколадата. Във всеки случай това е едно от нещата в защитените файлове. Тя е запечатала всички открития на Жусто и Сида за Десколадата. Няма нищо.
Говорителя присви очи.
— Така. Това е една трета от бобата. Какво е останалото?
— Повече от една трета е. Каквото и да е веществото на Десколадата, то е било в състояние да се адаптира като паразит у човека десет години след основаването на колонията. Десет години! Щом веднъж може да се адаптира, ще може да се приспособи и отново.
— Навярно тя не мисли така.
— А може би аз трябва да имам възможността сама да преценя това.
Той протегна ръка, положи я върху коляното й, успокои я.
— Съгласен съм с теб. Но продължавай. Втората причина тя да е боба.
— Не ми позволява теоретични изследвания. Никаква таксономия20. Никакви еволюционни модели. И да се опитам да съставя някои, тя тръсва, че явно нямам достатъчно работа, и ме товари със задачи, докато не реши, че съм се отказала.
— Но доколкото разбирам, не си се отказала.
— Та нали тъкмо затова е всъщност ксенобиологията. О, да, добре е, когато тя успее да култивира картоф, който да използва максимално местните хранителни вещества. Чудесно е, че е създала такъв вид амарант, който да направи колонията самозадоволяваща се с протеини при само десет хектара обработваема площ. Ала всичко това е молекулярно жонглиране.
20
Таксономия — раздел от биологията, който се занимава с всестранното описание на видовете животни, растения и микроорганизми, с обяснения на родствените връзки между тях и с класификацията им — Б. пр.