— Горе главата. Петима от шестима ни може да са мъртви след два дни.
— Благодаря. Това помага.
— Винаги на твоите услуги. — Гейдж стана. — И аз трябва да свърша нещо. Ще се видим довечера.
Той почти бе стигнал до вратата, когато на прага се появи баща му. И двамата застинаха, сякаш се бяха блъснали в стена. Кал безпомощно скочи на крака.
— А… Бил, би ли нагледал вентилатора в барчето? Слизам след минута. Почти приключих тук.
Докато руменината от изкачването изчезваше от лицето му, Бил впери поглед в сина си.
— Гейдж…
— Не. — Беше празна дума, изречена с безразличие на излизане. — Тръгвам.
Зад бюрото, Кал разтри тила си, за да разсее напрежението, а Бил гузно вдигна поглед към него.
— А… Какво искаше да нагледам?
— Вентилаторът. Леко трака. Не е спешно.
Когато остана сам, Кал се отпусна на стола си и потърка клепачи. И двамата му приятели, неговите кръвни братя, бяха поели по трънлив път. Не можеше да стори друго, освен да върви с тях по него, докъдето ги отведе.
Двадесета глава
Някои биха казали, че е малко странно човек да стане сутрин и да отиде на работа както обикновено, щом възнамерява да участва в кървав ритуал вечерта. Но за Фокс и приятелите му не бе кой знае колко необичайно.
Лейла, която би могла да засенчи дори многоуважаемата Алис Хоубейкър с организаторските си способности, успя да свие и преподреди графика му така, че в големия ден кантората да затвори точно в три. Фокс вече бе опаковал екипировката си. Едва ли някой би могъл да знае какво да вземе на поход през гората привечер, покрай обитавано от дух езеро към мистична открита местност, сред която се издига древен олтар, но за Фокс не бе трудно да реши. Дори се сети да провери прогнозата за времето.
Ясно небе — поне едно предимство — с температури, падащи от пролетните двадесет до хладните, но приятни тринадесет градуса.
Предимствата бяха ключът към спокойствието.
В джоба му бе неговата третина от камъка. Надяваше се и той да се окаже ценен ключ.
Докато Лейла се преобличаше, Фокс добави някои важни неща в малката си хладилна чанта. Огледа се, когато тя влезе, и на лицето му засия усмивка.
— Изглеждаш като момиче от корицата на „Стилна туристка“, ако има такова списание.
— Чудех се дали да не сложа обици. — Лейла огледа чантата и отворената раница. Кока-кола, няколко вида сладкиши и шоколадови десерти. — Както казваш, всички правим каквото намерим за добре.
— Тази част от провизиите е стара традиция.
— Поне притокът на захар е гарантиран. Господи, Фокс, луди ли сме?
— Такива са времената, в които живеем. Ние просто сме част от тях.
— Това нож ли е? — Лейла зяпна, зървайки калъфа на колана му. — Вземаш нож? Не знаех, че имаш.
— Всъщност е нещо като градинарски трион. Японски сърповиден нож. Добър е.
— И какво? — Лейла потърка слепоочието си, сякаш натискът щеше да й помогне да проумее това. — Възнамеряваш да подкастряш храсти по време на похода?
— Човек никога не знае, нали?
Тя докосна ръката му, докато той затваряше раницата си.
— Фокс…
— Доста вероятно е Туис да прояви интерес към това, което ще извършим тази нощ. Може да бъде наранен. Кал успя с удобния си скаутски нож последния път, когато бяхме там. Можеш да си сигурна, че Гейдж ще донесе проклетия си пистолет. Аз няма да тръгна въоръжен само с любимия си сладкиш в джоба.
Лейла опита да възрази, очите й го издадоха, но изведнъж в тях се появи нещо друго.
— Имаш ли резервен?
Фокс безмълвно отиде до бюфета и порови вътре.
— Нарича се фро. — Показа й издълженото гладко острие. — Добър е за дялкане на дървени клечки при поход. Може да нареже демон на парчета. Дръж го в ножницата — добави той и го прибра в кожения калъф. — Остър е.
— Добре.
— Не ме разбирай погрешно. — Той сложи ръце на раменете й. — Знаеш, че съм горещ поддръжник на равенството и правата на жените. Ще те защитавам, Лейла.
— И ти не ме разбирай погрешно. Аз също ще те защитавам.
Фокс потърка устните й със своите.
— Е, мисля, че е време да тръгваме.