— Не просто някой, глупчо. А аз.
Сводестият таван на лечебницата бе син, украсен в стил рококо с рисунки на бели облачета и херувими, зад които се разстилаха златни ленти. Покрай стените отляво и отдясно имаше редици метални легла, между които минаваше широка пътека. Ясните лъчи на зимното слънце струяха през два високи прозореца на тавана, но не можеха да стоплят студеното помещение.
Джейс седеше в едно от леглата, облегнат на купчина възглавници, които бе задигнал от съседните легла. Носеше оръфани по ръбовете дънки и сива тениска, а на коленете си крепеше книга. Вдигна очи, когато Клеъри влезе в стаята, но не каза нищо, докато тя се приближаваше.
Сърцето на Клеъри заби лудешки. Тишината бе тягостна, едва ли не потискаща; под погледа на Джейс тя отиде до леглото му и сложи ръка на металната табла в долната му част. Очите й изучаваха лицето на Джейс. Колко пъти се бе опитвала да го нарисува, да улови онова неизразимото, което го правеше Джейс, но пръстите й никога не бяха успели да пресъздадат върху листа това, което очите й виждаха. Ето че то се бе завърнало там, където го нямаше, докато Джейс бе под властта на Себастиан. Макар Клеъри да не бе сигурна как да го нарече
— душа, дух — то отново надничаше през очите му.
Тя още по-здраво стисна таблата.
— Джейс…
Той прибра кичур златна коса зад ухото си.
— Може ли… Мълчаливите братя разрешиха ли ти да влезеш?
— Не точно.
Ъгълчето на устните му потръпна.
— Значи си ги цапардосала с някоя греда и си проникнала с взлом? Клейвът не гледа с добро око на подобни неща, нали знаеш?
— Леле. Ти май наистина вярващ че съм способна на всичко? — Тя приседна на леглото до него, отчасти за да са на едно ниво и отчасти за да скрие факта, че коленете й треперят.
— Опитът ме научи — каза Джейс и остави книгата настрани.
Думите му и подействаха като плесница.
— Не исках да те нараня. — Гласът й бе тих като шепот. — Съжалявам.
Джейс се изпъна и преметна крака през ръба на леглото. Бяха близо един до друг, деляха едно легло, но въпреки това Клеъри усещаше, че се държи на разстояние. Виждаше тайните, които се спотайваха в светлите му очи, долавяше нерешителността му. Щеше й се да протегне ръка, ала остана неподвижна, стараейки се да говори спокойно:
— Никога не съм искала да те нараня. И нямам предвид само в Ирландия. Имам предвид от мига, в който ти — твоето истинско „ти” — ми каза, какво искаш. Трябваше да те послушам, но мислех единствено за това как да те спася, как да те изведа оттам. Попречих ти да се предадеш на Клейва и заради това и двамата замалко да свършим като Себастиан. А когато направих онова със Славния… Алек и Изабел трябва да си ти споменали, че мечът бе предвиден за Себастиан. Но не можех да си пробия път през тълпата. Просто не можех. И тогава си спомних какво ми беше казал — че предпочиташ да умреш, вместо да живееш под неговия контрол. — Гласът й изневери за миг. — Истинският ти, имам предвид. Нямаше как да те попитам. Можех единствено да гадая. Трябва да знаеш, че бе ужасно да те нараня така. Мисълта, че може да загинеш и че моята ръка ти е нанесла смъртоносния удар. Самата аз не бих могла да продължа след това, но рискувах живота ти, загцото мислех, че ти би искал така и че след като веднъж вече те бях предала, ти го дължа. Ала грешах… — Тя замълча, но Джейс не каза нищо. Стомахът й се преобърна, ужасяващо, болезнено подръпване. — Ами съжалявам, тогава. Никога няма да мога да изкупя стореното. Но исках да знаеш. Че съжалявам.
Тя отново направи пауза и този път мълчанието се проточи между тях, все по-дълго и по-дълго, като нишка, опъната до скъсване.
— Сега вече можеш да кажеш нещо — избъбри Клеъри накрая. — Всъщност, би било страхотно, ако го направиш.
Джейс я гледаше изумено.
— Нека видя дали съм разбрал правилно — рече той най-сетне. — Дошла си, за да ми се извиниш?
Клеъри бе слисана.
— Естествено.
— Клеъри. Ти ми спаси живота.
— Аз те намушках. С огромен меч. Ти беше обхванат от пламъци.
Устните на Джейс потръпнаха почти незабележимо.
— Добре, де. Признавам, че проблемите ни не са като на повечето двойки. — Той вдигна ръка, сякаш се канеше да докосне лицето й, но бързо я свали. — Аз те чувах, между другото. Докато ми повтаряше, че не съм мъртъв и ме молеше да отворя очи.
Спогледаха се в тишината, навярно за секунди, но на Клеъри й се стори, че са минали часове. Толкова прекрасно бе отново да го види такъв, отново да види истинския Джейс, че почти забрави страха, че само след няколко минути всичко ще се обърка. Най-сетне той наруши мълчанието: