— Защо, мислиш, се влюбих в теб?
Това бе последното, което Клеъри очакваше да чуе.
— Аз не… Не е честно да ми задаваш такъв въпрос.
— На мен пък ми изглежда съвсем честно. Нима мислиш, че не те познавам, Клеъри? Момичето, което влезе в хотел, пълен с вампири, защото най-добрият й приятел бе там и се нуждаеше от помощ? Кой отвори портал и отиде в Идрис, защото не можеше да понесе мисълта да стои настрана?
— Ти ми се накрещя за това…
— Крещях на себе си — поправи я Джейс. — В някои отношения страшно си приличаме. И двамата сме безразсъдни. Не мислим, преди да действаме. Готови сме на всичко за онези, които обичаме. Никога не ми бе минавало през ум колко страшно трябва да е това за хората, които ме обичат, докато не го видях у теб и то ме ужаси. Как можех да те защитавам, ако ти не ми позволяваше? — Той се приведе напред. — Това, между другото, беше риторичен въпрос.
— Радвам се. Защото нямам нужда да бъда защитавана.
— Знаех, че ще го кажеш Ала работата е там, че понякога имаш. Както и аз. Родени сме, за да се защитаваме един друг, но не от всичко. Не и от истината. Ето какво означава да обичаш някого, но да му дадеш свободата да бъде себе си.
Клеъри сведе поглед към ръцете си. Толкова отчаяно копнееше да го докосне. Беше като да посетиш някого в затвора, да го видиш така ясно и отблизо, ала помежду ви да има дебело стъкло.
— Влюбих се в теб, защото ти си един от най-безстрашните хора, които познавам. Как тогава да поискам от теб да престанеш да бъдеш такава, само защото те обичам? — Той прокара пръсти през косата си и тя щръкна; Клеъри жадуваше да протегне ръка и да я оправи. — Ти дойде при мен. Спаси ме, когато почти всички други се бяха предали, а малцината останали не знаеха какво да правят. Мислиш ли, че не знам какво си преживяла? — Очите му потъмняха. — Нима смятащ че е възможно да ти се сърдя?
— Тогава защо не поиска да ме видиш?
— Защото… — Джейс изпусна дъха си. — Добре, справедлив въпрос. Но има нещо, което не знаеш. Мечът, който използва… онзи, който Саймън е получил от Разиел…
— Славния. Мечът на Архангел Михаил. Беше унищожен.
— Не, не беше. Просто се върна там, откъдето бе дошъл, когато небесният огън го погълна.
— По устните на Джейс пробяга бегла усмивка. — В противен случай нашият Ангел щеше да се види в чудо какво да обяснява, когато Михаил открие, че приятелчето му Разиел е дал любимия му меч на група немарливи човеци. Но да не се отклонявам. Мечът… начинът, по който гореше… това не бе обикновен огън.
— Досетих се. — На Клеъри й се искаше Джейс да протегне ръце и да я притегли към себе си. Ала той като че ли държеше между тях да има разстояние, така че тя си остана на мястото. Беше като болка, сковала тялото й — да е така близо да него, а да не може да го докосне.
— Ще ми се да не беше облякла точно този пуловер — промълви Джейс.
— Какво? — Клеъри погледна надолу. — Мислех, че го харесваш.
— Така е. — Джейс поклати глава. — Все едно. Огънят… това беше небесен огън. Горящият храст, огън и жупел, огнената колона, превела синовете на Израил през пустинята. „Защото огън се накладе в гнева ми и ще пламне дори до най-дълбокия ад; ще пояде земята с произведенията й и ще изгори основите на планините.”* Ето какво изпепели онова, което Лилит ми причини. — Той повдигна тениската си и Клеъри си пое рязко дъх— върху гладката кожа над сърцето му вече нямаше знак, останал бе единствено блед белег там, където мечът го бе пронизал.
* Второзаконие 32:22. — Бел. прев.
Клеъри посегна да го докосне, но той се дръпна. Преди да успее да го скрие, по лицето й пробяга наранено изражение.
— Клеъри. — Джейс смъкна тениската си надолу. — Този огън… той все още е вътре в мен. Клеъри го зяпна.
— Какво искаш да кажеш?
Той си пое дълбоко дъх и протегна ръце с дланите надолу. Тя ги погледна — тънки и така познати, с руната с отвореното око, избледняла от белите белези отгоре й. Те започнаха да треперят лекичко, а после, пред изумения поглед на Клеъри, станаха прозрачни. Както острието на Славния, когато бе обхванато от пламъци, така и кожата на Джейс сякаш се превърна в стъкло, заключило във вътрешността си злато, което се движеше, потъмняваше и гореше. Клеъри виждаше очертанията на скелета му под прозирната кожа — златни кости, свързани от огнени сухожилия.
Чу го да си поема рязко дъх, а после той вдигна глава и срещна погледа й. Очите му бяха златни, както винаги, но сега Клеъри имаше чувството, че това злато е живо и пламти. Дишаше тежко, а бузите и ключицата му бяха оросени от капчици пот.
— Прав си — съгласи се Клеъри. — Проблемите ни наистина не са като на повечето двойки.