Джейс я зяпна невярващо. Бавно сви ръце в юмруци и огънят изчезна, оставяйки дланите му невредими както преди.
— Само това ли имаш да кажеш? — попита, позадавяйки се, докато преглъщаше пристъп на смях.
— Не. Имам да кажа още много. Какво става? Ръцете ти сега оръжия ли са? Да не си се превърнал в Човека-факла**? Какво, по…
** Герой от комиксовата поредица (и създадените по нея филми) „Фантастичната четворка”.
— Бел. прев.
— Не знам какво е човек-факла, но… Добре, виж сега, Мълчаливите братя ми обясниха, че нося небесния огън в себе си. Във вените си. В душата си. Когато се събудих за първи път след битката, имах чувството, че вдишвам огън. Алек и Изабел мислеха, че е временна последица от меча, но когато то не отмина и те повикаха Мълчаливите братя, брат Закарая каза, че не знае докога ще продължи. А аз го изгорих — тъкмо докосваше ръката ми, когато го каза, и почувствах как през мен преминава прилив на енергия.
— Лошо ли го изгори?
— Не, съвсем малко. Но все пак…
— Затова не искаш да ме докоснеш— досети се Клеъри на глас. — Боиш се да не ме изгориш.
Джейс кимна.
— Никой не е виждал такова нещо досега, Клеъри. Никога. Мечът не ме уби, но остави в мен това… това късче от нещо смъртоносно. Нещо толкова мощно, че навярно може да убие обикновен човек. И дори обикновен ловец на сенки. — Той си пое дълбоко дъх. — Мълчаливите братя се опитват да открият начин да го контролирам или да се освободя от него. Но както можеш да се досетиш, не съм основният им приоритет.
— Това е Себастиан. Чул си, че унищожих апартамента. Знам, че си има и други начини да се придвижва, но…
— Браво на момичето ми! Но той наистина има резервни планове. Други скривалища. Само че не знам къде са. Никога не ми е казвал. — Джейс се приведе към нея, толкова близо, че Клеъри можеше да види променящите се багри на очите му. — Откакто се събудих, Мълчаливите братя са с мен практически през цялото време. Трябваше наново да извършат ритуала — онзи, който се прави при раждането на всеки ловец на сенки, за да го защити. А после проникнаха в ума ми. Търсиха, мъчеха се да изкопчат и най-малкото късче информация за Себастиан, всичко, които бих могъл да знам, но да не си спомням. Но… — Джейс поклати раздразнено глава. — Там просто няма нищо. Знаех за плановете му единствено до церемонията в Ирландия. Но нямам представа какво възнамерява да прави сега. Къде може да нанесе удар. Знаят, че се е съюзил с демони, затова усилват магическите бариери, особено тези около Идрис. Но ми се струва, че можехме поне да извадим нещо полезно от цялата тази история… някое късче тайна информация, с която да съм се сдобил, а ето че не разполагаме дори с това.
— Но ако ти наистина бе успял да научиш нещо, Себастиан просто щеше да промени плановете си — възрази Клеъри. — Знае, че те е изгубил. Двамата бяхте свързани. Чух го да крещи, когато те пронизах. — По тялото й пробяга тръпка. — Беше толкова ужасяващ отчаян звук. Мисля, че по някакъв странен начин наистина е държал на теб. И макар цялото преживяване да беше ужасно, мисля, че двамата с теб получихме нещо, което може да се окаже полезно.
— И то е?
— Разбираме го. Искам да кажа, дотолкова, доколкото изобщо е възможно някой да го разбере. А това не е нещо, което Себастиан може да заличи като просто промени плановете си.
Джейс кимна бавно.
— Знаеш ли кой друг си мисля, че разбирам по-добре? Баща ми.
— Валън… Не. — Клеъри сама се прекъсна, видяла изражението му. — Имаш предвид Стивън.
— Преглеждах писмата му. Вещите в кутията, която Аматис ми даде. Знаеш ли, написал ми е писмо, което да ми прочетат след като умре. Зарича ме да стана по-добър човек от него.
— Ти си. В онези мигове в апартамента, когато беше себе си, повече те бе грижа как да постъпиш правилно, отколкото да опазиш живота си.
— Знам. — Джейс сведе поглед към белязаните си кокалчета. — Това е странното. Знам. Толкова дълго се съмнявах в себе си, но сега виждам разликата. Между мен и Себастиан. Между мен и Валънтайн. Дори разликата между тях двамата. Валънтайн искрено вярваше, че постъпва правилно и мразеше демоните. Ала при Себастиан е различно — онази, на която гледа като на своя майка, е една от тях. Той на драго сърце би предвождал раса от тъмни ловци на сенки, подчиняващи се на демони, докато обикновените хора биват избивани за тяхно удоволствие. Валънтайн до края вярваше, че е дълг на ловците на сенки да бранят хората, докато Себастиан ги смята за хлебарки. И няма намерение да защитава никого. Стреми се единствено към онова, което иска, в момента, в който го пожелае. А единственото истинско чувство, на което е способен, е раздразнение, когато му попречат да го получи.