И Клеъри усети как между тях прехвърча искра — не болезнено, по-скоро като мимолетен импулс статично електричество. Джейс бързо се отдръпна; лицето му бе зачервено.
— Май ще се наложи да поработим върху това.
Мислите на Клеъри бушуваха.
— Добре.
Джейс се взираше пред себе си, все още задъхан.
— Искам да ти дам нещо.
— Досетих се — подхвърли Клеъри.
При тези думи той рязко я погледна и се ухили, едва ли не неохотно.
— Не това. — Бръкна под тениската си и извади верижката, на която висеше пръстенът на Моргенстърн. Свали я през главата си, приведе се напред и пусна украшението върху дланта на Клеъри, все още топло от допира до кожата му. — Алек го получи обратно от Магнус заради мен. Ще го носиш ли отново?
Клеъри стисна пръстена в шепата си.
— Винаги.
Широката усмивка на Джейс омекна и Клеъри се престраши да положи глава на рамото му. Усети как той си пое рязко дъх, но не се отмести. В началото остана неподвижен, но постепенно напрежението се отцеди от тялото му и те се притиснаха един в друг. Не беше страстно и настойчиво, но затова пък бе приятно и ласкаво.
Джейс се прокашля.
— Предполагам си даваш сметка, че онова, което направихме… което почти направихме в Париж…
— Да се качим на Айфеловата кула?
Той прибра кичур коса зад ухото й.
— Не ме оставяш да се отпусна нито за миг, а? Няма значение. Това е едно от нещата, които обичам у теб. Както и да е, другото, което почти направихме в Париж… Ами за известно време то ще е невъзможно. Освен ако не искаш това с „целувките ти ме възпламеняват” да придобие съвсем буквални измерения.
— Никакви целувки?
— Е, целувки — може би да. Но що се отнася до останалото…
Клеъри нежно погали буза в неговата.
— За мен няма проблем, стига и с теб да е така.
— Разбира се, че има проблем. Аз съм тийнейджър. Мен ако питаш, това е най-ужасното нещо, което ми се е случвало, откакто открих защо на Магнус му е забранено да стъпва в Перу. — Погледът му се смекчи. — Но то не променя какво сме един за друг. Сякаш през целия ми живот късче от душата ми е липсвало… и то е вътре в теб, Клеъри. Знам, веднъж ти казах, че независимо дали Бог съществува или не, ние сме оставени на себе си. Но когато съм с теб, не е така.
Клеъри затвори очи, за да не може той да види сълзите й… сълзи на щастие, за първи път от дълго време насам. Въпреки всичко, въпреки че ръцете на Джейс си останаха предпазливо сплетени в скута му, тя почувства как я залива вълна на облекчение, толкова мощна, че удави всичко друго. Тревогата за това къде ли се намира Себастиан, страхът от неизвестното бъдеще — всичко бе изтласкано на заден план. То нямаше значение. Двамата бяха заедно, а Джейс отново бе себе си. Клеъри усети как обърна глава и лекичко я целуна по косата.
— Наистина ми се ще да не беше облякла точно този пуловер — промълви в ухото й.
— Това е добро упражнение за теб — отвърна Клеъри; докато говореше, устните й докосваха кожата му. — Утре — мрежести чорапи.
С тялото си тя почувства смях, топъл и познат.
— Брат Енок! — Мерис се надигна зад бюрото. — Благодаря, че толкова бързо успя да се присъединиш към нас с брат Закарая.
За Джейс ли става въпрос? Ако не знаеше колко е невероятно, Мерис би могла да се закълне, че в думите на брат Закарая звънна тревожна нотка. Днес няколко пъти бях при него. Състоянието му не се е променило.
Енок се размърда в одеждите си.
А аз преглеждам архивите и древните ръкописи, за да видя какво се казва там относно небесния огън. Те съдържат информация за това как може да бъде освободен, но трябва да проявите търпение. Когато научим нещо ново, ще се свържем с вас.
— Не става дума за Джейс. — Мерис излезе иззад писалището и токчетата й изтракаха върху каменния под на библиотеката. — А за нещо съвсем друго.
Тя погледна надолу. Върху пода имаше небрежно хвърлено килимче, там, където обикновено нямаше нищо. Освен това то не лежеше гладко разстлано, а бе метнато върху неравномерна изпъкналост, която закриваше очертанията на Бокала, Меча и Ангела. Мерис се наведе, улови го за крайчеца и дръпна.
Мълчаливите братя не ахнаха, разбира се — нали бяха безмълвни. Ала в главата на Мерис избухна същинска какофония, психическият отзвук от изумлението и ужаса им. Брат Енок направи крачка назад, а брат Закарая закри лице с дългопръстата си ръка, сякаш за да пропъди гледката пред себе си от съсипаните си очи.