Престани — заповяда си Клеъри. — Това не е краят. Не ги виждаш за последен
път.
Тя погледна назад. От другата страна на моста беше портата — зейнала широко, а отвъд нея стояха Помрачените. Те не помръдваха и на Клеъри и се стори, че те също гледат, че всичко бе притихнало в този спиращ дъха миг преди падането.
Сега. Тя направи крачка напред и пристъпи в мрака. Чу Джейс да изрича името и зад нея — съвсем тихо, почти шепнешком, а в следващия миг вече бе прекрачила прага и ето че навсякъде лумна светлина, ослепителна в своята неочакваност. Чу шепота на останалите, докато заставаха до нея, а после усети как я лъхна струя студен въздух и вратата се затвори зад гърба им.
Клеъри вдигна очи. Намираха се в огромно преддверие с размерите на Залата на съглашението. Две внушителни спираловидни стълбища, издялани от камък, се издигаха нагоре — извиваха се едно около друго, преплетени, без никъде да се срещат. Всяко имаше каменни перила от двете си страни и на едно от по-близките се бе облегнал Себастиан и ги гледаше с широка усмивка.
Това беше дива усмивка — доволна и предвкусваща. Беше облечен в безупречно чисто алено бойно облекло, а косата му грееше като желязо, когато поклати глава.
— Клеъри, Клеъри. Наистина те мислех за много по-умна.
Клеъри се закашля. Имаше чувството, че се дави от прахта и от страх. По кожата й преминаха тръпки, сякаш бе погълнала чист адреналин.
— По-умна от какво? — попита и едва не потрепери, когато ехото от гласа и отскочи между каменните стени. Те бяха голи — никакви картини, никакви гоблени, които да смекчат суровостта им.
Макар че какво друго да очаква от един демонски свят. Разбира се, че нямаше да има никакво изкуство.
— Ние сме тук — каза тя. — В крепостта ти. Петима, а ти си само един.
— А, да. Изненадан ли се очаква да изглеждам? — Себастиан изкриви лице в гримаса на престорено учудване, от която стомахът на Клеъри се сви. — Кои би повярвал! — насмешливо каза той. — Имам предвид, дори да оставим настрани това, че очевидно бях предупреден за идването ви от кралицата, откакто сте тук, вие запалихте огромен огън, опитахте се да откраднете вещ, отбранявана от демони… ами че само дето не нарисувахте огромна припламваща стрелка, която да сочи точно къде се намирате. — той въздъхна. — Винаги съм знаел, че почти до един сте ужасяващо глупави. Дори Джеис, е, ами ти си хубав, но не се отличаваш с кои знае какъв ум, нали? Може би ако беше прекарал още няколко години с Валънтаин… ала не, вероятно и това не би помогнало. Херондеил откраи време е род, които се слави повече с линията на челюстта си, отколкото със своята интелигентност. А що се отнася до Лаитууд — колкото по-малко кажем за тях, толкова по-добре. Поколения от идиоти. Но Клеъри…
— Пропусна мен.
Себастиан неохотно обърна поглед към Саймън, сякаш той беше отвратителен.
— Е, вярно, че от теб човек изобщо не може да се отърве. Досаден малък вампир. Знаеш ли, че убих онзи, които те превърна? Мислех, че вампирите би трябвало да усещат подобни неща, ала ти ми се струваш напълно безразличен. Ама че коравосърдечност.
Клеъри почувства Саимън да настръхва до нея и си го спомни в пещерата — как се бе превил одве от болка и им бе казал, че сякаш е бил пронизан в гърдите.
— Рафаел — прошепна той; до него Алек беше видимо пребледнял.
— Ами останалите? — дрезгаво попита той. — Магнус… Люк…
— Майка ни — каза Клеъри. — Несъмнено дори ти не би я наранил.
Усмивката на Себастиан изглеждаше така, сякаш ще се скърши.
— Тя не ми е маика — заяви, а после сви рамене с пресилено раздразнение. — Жива е. Що се отнася до магьосника и върколака — не знам, от доста време не съм ги наглеждал. Магьосникът определено не изглеждаше добре, когато го видях за последен път — добави той. — Не мисля, че това измерение му се отразява добре. Нищо чудно и да е умрял досега. Но определено не може да очаквате да предвидя това.
— А това можеш ли да предвидиш! — С едно мълниеносно движение Алек вдигна лъка си и опъна тетивата.
Стрелата полетя право към Себастиан… които бе бърз като светкавица — улови я във въздуха, обвиваики пръсти около трептящите и пера. Клеъри чу как Изабел си пое рязко дъх, почувства и ужаса, който се разля по собствените й вени.
Себастиан насочи върха на стрелата към Алек, сякаш бе учител, размахващ линийка, и изцъка неодобрително с език.