Джейс вдигна скиптрона и демоните около тях заотстъпваха назад. Себастиан се бе облегнал на парапета и се взираше в Джейс, смъртноблед.
— Джонатан. — Гласът му се извиси в стаята и отекна между стените. — Джонатан, забранявам…
Джейс замахна със скиптрона към небето и кълбото лумна. Беше ярък, овладян леден пламък, повече светлина, отколкото жар — светлина, която се разля из цялата стая, обгръщаики всичко в яркото си сияние. Клеъри видя как демоните се превръщат в пламнали силуети, преди да потреперят и да изригнат, превръщаики се в пепел. Първи изгоряха онези, които бяха наи-близо до Джеис, ала светлината пробяга по всеки от тях, като пукнатина, плъзнала по земята, и едно по едно създанията пищяха и се стопяваха, оставяики дебел слои сиво-черна пепел върху пода.
Светлината се усилваше, гореше все по-ярко и по-ярко, докато Клеъри не бе принудена да затвори очи, но дори така видя последния и взрив. Когато отново отвори очи, преддверието беше почти празно — останали бяха само тя и приятелите и… както и Себастиан, които продължаваше да стой, пребледнял и потресен, на стълбището.
— Не — процеди той през стиснати зъби.
Джейс все така стискаше скиптрона в ръката си; кълбото бе угаснало и мъртво, като изгоряла крушка. той погледна към Себастиан; гърдите му се повдигаха и спускаха учестено.
— Нямат представа, че ги очаквам, така си мислеше, нали? Ала ние разчитахме на това. — Джейс направи крачка напред. — Познавам те. — Все още беше задъхан, косата му беше разрошена, златните му очи горяха. — Ти ме подчини, пое контрол над мен, принуди ме да изпълнявам волята ти, но аз се учих от теб. Ти беше в главата ми и аз не съм забравил. Помня как мислиш, как кроиш планове. Помня абсолютно всичко. Знаех, че ще ни подцениш, ще решиш, че не подозираме, че е капан, и няма да го предвидим. Забравяш, че те познавам; познавам те до последното ъгълче на арогантния ти ум…
— Млъкни! — изсъска Себастиан и насочи разтреперан пръст към тях. — Ще ми платите с кръв за това.
А после се обърна и се втурна нагоре по стълбите, изчезваики толкова светкавично, че дори стрелата на Алек, полетяла след него, не можа да го догони. Вместо това се удари в стълбището и от сблъсъка с камъка се счупи на две парчета, които паднаха на земята.
— Джеис. — той сякаш се беше вкаменил и Клеъри го докосна по ръката. — Джеис, когато казва, че ще му платим с кръв, няма предвид нашата кръв. А тяхната. На Люк, Магнус и мама. Трябва да ги намерим.
— Съгласен съм. — Алек свали лъка си; червеното му яке се бе скъсало в битката, а предпазителят около ръката му бе изцапан с кръв. — Всяко от стълбищата отвежда до различно ниво. Ще се наложи да се разделим. Джеис, Клеъри — вие тръгнете по източното стълбище; ние ще се качим по другото.
Никои не възрази. Клеъри знаеше, че Джейс никога не би приел да се отдели от нея, така както Алек не би се отделил от сестра си, нито пък Изабел и Саимън — един от друг. Ако трябваше да се разделят, това бе единственият начин да го направят.
— Джейс!
Гласът на Алек наи-сетне изтръгна Джейс от вцепенението му. той захвърли настрани угасналия скиптрон, който изтрополи на пода, и вдигна глава, кимвайки.
— Точно така — каза той и в същия миг вратата зад тях се отвори и в стаята нахлуха тъмни нефилими.
Джейс сграбчи Клеъри за ръката и те побягнаха, следвани от Алек и останалите, докато не стигнаха подножието на двете стълбища, където се разделиха. На Клеъри и се стори, че чу Саимън да изрича името и, когато тя и Джейс се втурнаха към източното стълбище, ала когато погледна назад, него вече го нямаше. Стаята беше пълна с Помрачени, някои от които вдигаха оръжия (лъкове и дори прашки), за да се прицелят. Клеъри наведе глава и продължи да тича.
* * *
Джия Пенхалоу стоеше на балкона си в Гард, загледана в Аликанте, които се простираше под нея.
Балконът се използваше рядко. Имаше време, когато консулът често се обръщаше към населението от това място, високо над него, ала този обичаи бе изпаднал в немилост през деветнаисети век, тъи като според консул Феърчаилд, твърде много напомнял на поведението на някой папа или крал.