Започваше да се стъмва и Аликанте бе облян в магическа светлина: магическа светлина в прозорците на всяка къща и по витрините на всеки магазин; магическа светлина, обляла статуята насред Площада на Ангела; магическа светлина, струяща от "Василиас". Джия си пое дълбоко дъх, готвеики се за онова, което предстоеше, а в лявата си ръка стискаше бележката на Мая Робъртс, която говореше за надежда.
Демонските кули лумнаха в синьо и Джия заговори. Гласът и отекна между кулите и се разля из града. Виждаше как хората по улиците спират, вдигнали глави, за да погледнат демонските кули; как се заковават на прага на къщите си, заслушани в думите й, които ги заливаха като вълна.
— Нефилими. Деца на Ангела. Воини. Тази нощ трябва да бъдем готови, защото Себастиан Моргенстърн ще изпрати воиските си срещу нас. — Леден вятър долиташе от хълмовете, които заобикаляха Аликанте, и Джия потрепери. — Себастиан Моргенстърн се опитва да унищожи онова, което сме. той ще хвърли срещу нас воини, които носят нашите лица, ала те не са нефилими. Нямаме право да се колебаем. Когато се изправим срещу тях, когато погледнем Помрачените, не бива да видим брат или маика, сестра или съпруга, а създание, което страда. Човешко същество, на което е било отнето и последното зрънце човещина. Ние сме това, което сме, защото волята ни е свободна. Свободни сме да решаваме и днес решаваме да останем тук и да се бием. Решаваме да разгромим воиските на Себастиан. Те имат мрака; ние имаме силата на Ангела. Огънят изпитва златото. В този огън ние ще бъдем изпитани и в него ще огрее светлината ни. Знаете какво трябва да сторите. Вървете, деца на Ангела. Вървете и нека лумнат светлините на войната.
22
Прахът на нашите бащи
Стресната от пронизващия вои на сирена, раздрал внезапно въздуха, Ема седна рязко в леглото и листовете се разпиляха по пода. Сърцето и биеше лудешки. През отворения прозорец на спалнята си виждаше как демонските кули пулсират в златно и червено. Цветовете на войната.
Тя се изправи и посегна към боиното си облекло, което висеше на една закачалка краи леглото. Едва бе успяла да се напъха в него и тъкмо се навеждаше, за да завърже ботушите си, когато вратата се отвори рязко. Джулиън нахлу с такъв устрем, че успя да спре едва в средата на стаята, местеики поглед от листовете по пода към Ема.
— Ема… не чу ли речта?
— Бях задрямала.
Ема изстреля думите, докато пристягаше ремъците, които придържаха Кортана на гърба й, след което пъхна меча в ножницата.
— Градът е под атака — каза Джулиън. — Трябва да отидем в Залата на съглашението. Ще заключат там всички деца — това е най-сигурното място в града.
— Няма да отида — заяви Ема.
Джулиън я зяпна. Носеше дънки, якето на боиното си облекло и маратонки; в колана му беше втъкнат къс меч. Меките му кестеняви къдрици бяха разбъркани и несресани.
— Какво искаш да кажеш?
— Няма да се крия в Залата на съглашението. Искам да се бия.
Джулс зарови пръсти в разчорлената си коса.
— Ако ти се биеш, ще се бия и аз. А това означава, че няма кои да отнесе Тави в Залата на съглашението, нито кой да защитава Ливи, Тай и Дру.
— Ами Хелън и Ейлийн? — попита Ема. — Семейство Пенхалоу…
— Хелън ни чака. Всички от семеиство Пенхалоу вече са в Гард, включително и Еилиин. Вкъщи не е останал никои, освен нас и Хелън — отвърна Джулиън, протягайки ръка към Ема. — Хелън не може да защитава всички ни и едновременно с това да носи бебето; тя е сама. — Джулс я погледна и Ема видя страха в очите му, страха, който той така внимаваше да крие от по-малките си братя и сестри. — Ема, ти си наи-добрият воин сред нас. Не си просто моя приятелка, а аз не съм просто техният по-голям брат. Аз съм техният баща или поне наи-близкото до баща, с което разполагат. Те се нуждаят от мен, а аз имам нужда от теб. — Очите му с цвят на море бяха огромни насред бледото му лице; той изобщо не приличаше на чиито и да било баща. — Моля те, Ема.
Ема вдигна бавно ръка и улови неговата, преплитаики пръсти в неговите. Видя почти незабележимата му въздишка на облекчение и усети как гърдите и се стегнаха. Зад него, през отворената врата, можеха да ги зърнат: Тави и Дру, Ливия и Тиберий. Нейната отговорност.
— Да вървим — каза тя.
* * *
На върха на стълбището Джейс пусна ръката на Клеъри и тя се улови за парапета, мъчеики се да не кашля, макар да имаше чувството, че дробовете и се мъчат да се изтръгнат от гърдите и. Джейс я погледна — Какво не е наред? — но после изведнъж настръхна. Зад тях се чуваха тичащи стъпки. Помрачените бяха по петите им.