— Хайде — каза Джейс и отново се втурна да бяга.
Макар и с усилие, Клеъри се затича след него. той като че ли знаеше точно къде отива и Клеъри предположи, че използва картата на техния Гард, която имаше в главата си, за да се добере до сърцето на крепостта.
Свърнаха в дълъг коридор и по средата му Джейс спря пред двукрила метална врата, върху която бяха вдълбани непознати руни. Клеъри би очаквала да се натъкнат на руни за смърт, нещо, говорещо за Ад и мрак, ала това бяха руни на скръб, оплакващи един унищожен свят. Чия ръка ги бе изваяла тук, зачуди се тя, в какъв ли изблик на безмерна мъка? И преди бе виждала руни на скръб. Ловците на сенки ги носеха, когато някой, когото обичаха, загине, макар руните изобщо да не уталожваха скръбта. Ала има разлика между това, да оплакваш един човек и да оплакваш цял свят.
Джейс наведе глава и я целуна по устните, бързо и страстно.
— Готова ли си?
Клеъри кимна и Джейс отвори вратата, пристъпвайки вътре. Тя го последва.
Озоваха се в помещение, голямо поне колкото Заседателната зала в техния Гард. Таванът се извисяваше високо над тях, ала вместо редици от пеики тук имаше гол мраморен под, ширнал се пред подиума в единия краи на залата. Зад него имаше два масивни прозореца. И през двата струяха лъчите на залеза, макар единият да имаше цвят на злато, а другият — цвят на кръв.
Насред стаята, облян от кърваво златна светлина, бе коленичил Себастиан. Рисуваше руни по пода — кръг от тъмни, свързани символи. Осъзнала какво прави, Клеъри пристъпи към него… и отскочи назад с писък, когато пред нея се надигна огромна сива фигура.
Приличаше на гигантски плужек; единствената дупка в лъскавото му сиво тяло беше паст, пълна с неравни зъби. Клеъри го позна. Беше виждала същия демон в Аликанте, тътрещ хлъзгавото си тяло през купчина кръв, стъкло и захарна глазура. Демон Бегемот.
Тя посегна към камата си, ала Джейс вече се бе хвърлил напред с меч в ръка.
Политна във въздуха и се приземи на гърба на чудовището, забиваики оръжието си дълбоко в безоката му глава. Клеъри отстъпи назад, когато Бегемотът започна да се мята конвулсивно, пръскаики пареща демонска кръв, а от гърлото му се надигна пронизителен вои. Вкопчен в гърба на демона и обливан от кръвта му, Джейс забиваше оръжието си все по-дълбоко и по-дълбоко, докато с един гъргорещ писък създанието се сгромоляса на земята. Стискаики го здраво с колене, Джейс остана на гърба му до последния момент, след което се претърколи и скочи на крака.
За миг се възцари тишина. Джейс се огледа наоколо, сякаш очакваше от сенките да изскочат още демони, ала в стаята нямаше никои друг освен Себастиан, който се бе изправил на крака и сега стоеше насред завършения кръг от руни.
Той вдигна ръце и бавно заръкопляска.
— Отлична работа. Справи се с демона просто великолепно. Обзалагам се, че татко би ти дал златна звезда. Но да не си губим времето с празни приказки. Несъмнено вече знаете къде се намираме, нали?
Очите на Джейс обходиха стаята и Клеъри проследи погледа му. Светлината зад прозорците бе отслабнала мъничко и сега тя по-ясно можеше да различи подиума. Върху него имаше два огромни… "трона", като че ли беше единствената дума, с която можеха да бъдат описани. Бяха направени от слонова кост и злато и до тях водеха златни стъпала. Върху извитата облегалка за гърба на всеки от тях беше гравиран ключ.
— Бях мъртъв — проговори Себастиан, — и ето; живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на Ада.* — той описа широк жест по посока на двата стола и Клеъри изведнъж осъзна, че до левия трон стой някои — тъмен ловец на сенки в червено облекло. Жена, коленичила и сключила ръце пред себе си. — Това са ключовете, изработени като тронове и дадени ми от демоните, които властват над този свят, Лилит и Асмодей.
* Откровението на Йоана, 1:18. — Бел. прев.
Тъмните му очи се спряха върху Клеъри и тя почувства погледа им като ледени пръсти, плъпнали по гръбнака й.
— Не знам защо ми показваш това. Какво очакваш? Възхищение? Няма да го получиш. Можеш да ме заплашваш колкото си искаш — знаеш, че не ме е грижа. Джейс не можеш да заплашваш — у него гори небесният огън и ти не можеш да го нараниш.
— Нима? Кои знае колко от небесния огън е останал във вените му след онази заря в пустинята? Онзи демон здравата те разтърси, нали, братко? Сигурен бях, че няма да си в състояние да се справиш напълно с мисълта, че си убил някого от собствената си раса.
— Ти ме принуди да извърша убииство — каза Джеис. — Не моята ръка държеше ножа, отнел живота на сестра Магдалена. А твоята.