— Щом така предпочиташ. — Усмивката на Себастиан бе ледена. — Ала има и други, които мога да заплаша. Аматис, изправи се и доведи Джослин.
Клеъри усети как остри късчета лед плъзнаха по вените и и се опита да надене на лицето си безизразна маска, докато коленичилата жена се изправяше. Деиствително беше Аматис, със сините си очи, които така смущаващо приличаха на тези на Люк. По устните й се разля усмивка.
— С удоволствие — заяви тя и излезе от стаята, а краят на дългото и червено палто се влачеше след нея.
Джейс пристъпи напред с нечленоразделно ръмжене… и спря на няколко крачки от Себастиан. Протегна ръце, ала те сякаш срещнаха невидима прозрачна стена.
Себастиан изсумтя.
— Сякаш ще допусна да се доближиш до мен с целия онзи огън, заключен в тялото ти. Веднъж ми беше предостатъчно.
— Значи, ти е ясно, че мога да те убия — каза Джейс и докато ги гледаше, застанали един срещу друг, Клеъри неволно си помисли колко много си приличат и едновременно с това — колко са различни… като лед и огън: Себастиан, изтъкан от бяло и черно, и Джеис, горящ в червено и златно. — Не можеш да се криеш тук до безкрай. Ще умреш от глад.
Себастиан направи бързо движение с пръсти, като Магнус, когато правеше магия, помисли си Клеъри, и в същия миг Джейс бе запратен назад — политна във въздуха и се блъсна в стената зад тях. Дъхът на Клеъри секна, когато се обърна рязко и го видя да се свлича на земята с кървава рана на главата.
Себастиан издаде звук на задоволство и отпусна ръка.
— Не се тревожи — подхвърли нехайно и отново погледна към Клеъри. — Нищо му няма. Засега. Освен ако не си променя решението за това, какво да го правя. Сигурен съм, че разбираш сега, когато видя на какво съм способен.
Клеъри не помръдваше. Знаеше колко е важно по лицето и да не се чете нищо, да не поглежда уплашено към Джеис, да не позволи Себастиан да види гнева или страха и. Дълбоко в сърцето си по-добре от всеки друг знаеше какво иска той; знаеше какво представлява и това бе най-силното й оръжие.
Е, може би второто по сила.
— Никога не съм се съмнявала в могъществото ти — каза тя, като нарочно не поглеждаше към Джеис, нарочно потискаше мисълта за това, колко е неподвижен и за плътната струя кръв, която се спускаше от едната страна на главата му. Нали знаеше, че рано или късно, ще стане точно така, че ще трябва да се изправи срещу Себастиан сама, без никого до себе си, дори Джейс.
— Могъщество — повтори той, сякаш думата беше обида. — Така ли го наричаш? Тук притежавам нещо повече от това, Клеъри. В тази крепост мога да оформя самата реалност. — Докато говореше, той бе започнал да крачи напред-назад в кръга, които беше нарисувал; сключил ръце зад гърба си, приличаше на професор, изнасящ лекция. — Съвсем тънки нишки свързват този свят с онзи, където сме родени. Пътят през царството на елфите е една от тези нишки. Тези прозорци са други. Прекрачи оттук — той посочи десния прозорец, през които Клеъри виждаше тъмносиньо привечерно небе, обсипано със звезди, — и ще се върнеш в Идрис. Ала не е толкова просто. — той се загледа в звездите отвън. — Доидох в този свят, защото беше място, където можех да се скрия. И тогава започнах да разбирам. Сигурен съм, че баща ни безброи пъти е изричал тези думи пред теб… — Себастиан говореше на Джеис, сякаш той можеше да го чуе, — че е по-добре да властваш в Ада, отколкото да слугуваш в Рая. А тук аз властвам. Имам своите тъмни воини и своите демони. Своята крепост и цитадела. И когато границите на този свят бъдат затворени, всичко тук ще бъде мое оръжие. Скали, мъртви дървета, самата земя ще се надигне в ръката ми и силата и ще бъде моя. И Великите демони, древните демони ще видят стореното от мен и ще ме възнаградят. Ще ме въздигнат в слава и аз ще властвам над бездната между световете и пространството между всички звезди.
— И той ще ги управлява с желязна тояга, и ще му дам зорницата — каза Клеъри, спомнила си думите на Алек в Залата на съглашението.
Себастиан се обърна към нея с грейнали очи.
— Да! Много добре! Вече разбираш. Мислех, че искам нашия свят; мислех, че искам да го удавя в кръв, ала сега жадувам повече. Искам наследството на името Моргенстърн.
— Искаш да бъдеш дяволът? — попита Клеъри, полуобъркана, полуужасена. — Искаш да властваш над Ада? — Тя разпери ръце. — Върви тогава. Никои от нас няма да те спре. Пусни ни да се приберем у дома, обещаи, че ще оставиш нашия свят на мира, и можеш да имаш Ада.
— Уви — отвърна Себастиан. — Открих, че има нещо, което може би ме отличава от Луцифер. Не искам да властвам сам. — той вдигна ръка и с изящен жест посочи двата внушителни трона на подиума. — Единият е за мен. Другият… другият е за теб.