Ема се обърна рязко и вдигна поглед. На наи-горното стъпало стоеше някои — млад ловец на сенки с тъмна коса, стиснал в дясната си ръка проблясващ чакрам. В колана му бяха втъкнати още няколко. На светлината на демонските кули той сякаш грееше — висока, слаба фигура в тъмно боино облекло на фона на още по-черната нощ, докато Залата на съглашението се издигаше като бледа луна зад него.
— Брат Закарая? — ахна Хелън.
* * *
— Какво става? — дрезгаво попита Магнус.
Вече не беше в състояние да седне и лежеше на каменния под, подпрян на лакти. Люк стоеше, притиснал лице до прозореца амбразура. В раменете му беше стаено напрежение; не беше помръднал от мига, в които се бяха надигнали писъците и виковете.
— Светлина — каза той наи-сетне. — От крепостта струи светлина… разпръсква мъглата и сега виждам платото отвън и Помрачените, които тичат наоколо. Ала не знам каква е причината.
Магнус се засмя тихичко и усети металически вкус в устата си.
— Е, хайде де. Кой смяташ, че би могъл да е?
Люк го погледна.
— Клейвът?
— Клейвът? — повтори Магнус. — Неприятно ми е да ти го съобщя, но тях не ги е грижа за нас чак толкова, че да доидат тук. — той отметна глава назад. Никога не се бе чувствал по-зле… е, всъщност не беше точно така. Да не забравяме онзи инцидент с плъховете и плаващите пясъци в началото на века. — Дъщеря ти обаче я е грижа.
Люк изглеждаше ужасен.
— Клеъри? Не. Тя не бива да е тук.
— А нима тя винаги не прави точно онова, което не бива? — изтъкна Магнус напълно основателно. Или поне се надяваше да е прозвучал основателно. Трудно му бе да прецени, когато бе така замаян. — А и останалите. Постоянните и спътници. Моят…
Вратата се отвори рязко. Магнус опита да седне, не успя и отново се подпря на лакти. Усети тъпо чувство на раздразнение. Ако Себастиан бе дошъл, за да го убие, би предпочел да умре на крака, а не на лакти. Чу гласове — възклицанието на Люк, а после и други, а след това едно лице изплува в обсега на зрението му, надвесено над него. Лице с очи като звезди върху бледо небе.
Магнус изпусна дъха си… в продължение на един миг не изпитваше болка, нито страх от смъртта, нито дори гняв и горчилка. Заля го вълна на облекчение, дълбоко като скръб, и той вдигна ръка, за да докосне с разранените си кокалчета бузата на момчето, което се бе навело над него. Очите на Алек бяха огромни и сини, и пълни със страдание.
— О, мое момче — каза Магнус. — Колко много си тъгувал. Не знаех.
* * *
Колкото по-дълбоко в сърцето на града навлизаха, толкова по-гъста ставаше тълпата — повече нефилими, повече Помрачени, повече елфически воини… макар че елфите се движеха бавно, мъчително, мнозина от тях — отслабени от допира с желязото, стоманата, самодивското дърво и солта, щедро разпилени из целия град като защита против тях. Силата на елфическите воини беше легендарна, ала Ема видя как немалко от тях (които при други обстоятелства щяха да победят) падат под проблясващите мечове на нефилимите, а кръвта им оплисква белите камъни на Площада на Ангела.
Силата на Помрачените обаче не беше отслабена. Неприятностите на елфическите им съюзници като че ли изобщо не ги вълнуваха и те си проправяха път през Площада на Ангела, посичаики нефилимите, които го изпълваха. Джулиън беше закопчал Тави под якето си и момченцето пищеше, а крясъците му се губеха сред виковете на битката.
— Трябва да спрем! — изкрещя Джулиън. — Ще се изгубим в тълпата! Хелън!
Хелън беше пребледняла и изглеждаше така, сякаш и е лошо. Колкото повече се приближаваха до Залата на съглашението, която сега се извисяваше над тях, толкова по-силна ставаше защитата срещу елфи и дори Хелън, със своята смесена кръв, започваше да я усеща. В краина сметка брат Закарая (сега вече просто Закарая, напомни си Ема, ловец на сенки като всички тях) бе този, които ги подреди в редица и ги накара да се хванат един за друг. Ема се държеше за колана на Джулиън, тъи като с другата си ръка той подкрепяше Тави. Дори Таи беше принуден да улови Друзила за ръката, макар да се намръщи насреща и, когато го стори, от което тя отново се разплака. Държеики се един за друг, те отново тръгнаха към Залата, водени от брат Закарая; останал без чакрами, той размахваше дълго копие и с ледена ефективност им проправяше път през тълпата Помрачени.
Ема изгаряше от желание да извади Кортана от ножницата и да се хвърли напред, пронизваики и посичаики враговете, които бяха убили родителите и; враговете, които бяха измъчвали и превърнали бащата на Джулиън, и им бяха отнели Марк. Ала това би означавало да пусне Джулиън и Ливи — нещо, което тя никога не би направила. Толкова много дължеше на семеиство Блекторн и наи-вече на Джулс; Джулс, които я бе опазил жива и които и бе донесъл Кортана, когато тя си мислеше, че ще умре от скръб.