Алек докосна лицето на Магнус с опакото на ръката си. "О, мое момче. Колко много си тъгувал. Не знаех", бе казал той, а после бе рухнал на пода, сякаш усилието да говори го бе изтощило.
— Стой неподвижно — каза Алек и извади серафимска кама от колана си. Отвори уста, за да я назове, и в този миг нещо го докосна по ръката. Магнус бе обвил тънките си пръсти около китката му.
— Наречи го Рафаел — каза той и когато Алек го погледна озадачено, сведе очи към оръжието в ръката му. Клепачите му бяха полуспуснати и Алек си спомни какво бе казал Себастиан на Саимън в преддверието: "Убих онзи, които те превърна". Устните на Магнус потръпнаха леко. — То е ангелско име.
Алек кимна.
— Рафаел — меко каза той и когато оръжието лумна, замахна и го стовари върху веригата от адамас, която се строши и падна на пода. Алек пусна ножа на земята и сложи ръце върху раменете на Магнус, за да му помогне да се изправи.
Магнус също протегна ръце, ала вместо да стане, притегли Алек към себе си и като плъзна длан по гърба му, зарови пръсти в косата му. Притискаики го към себе си, той го целуна — настойчиво, малко неловко, решително. За миг Алек сякаш се вцепени, а после се отдаде на целувката на Магнус, нещо, което мислеше, че никога вече няма да може да направи. Прокара ръце по раменете на Магнус и ги сложи от двете страни на шията му, придържаики го на място, докато продължаваше да го целува, останал без дъх.
Наи-сетне Магнус се отдръпна. С греинали очи, той отпусна глава върху рамото на Алек, обгърнал тялото му с ръце, притискайки го към себе си.
— Алек… — започна меко.
— Да? — подкани го Алек, отчаяно жадуващ да разбере какво иска да го попита Магнус.
— Преследват ли ви?
— Аз… ъъъ… част от Помрачените ни търсят — внимателно отговори Алек.
— Жалко. — Магнус затвори очи. — Би било хубаво, ако можеше просто да полежиш до мен. Поне за малко.
— Е, да, само че не може — заяви Изабел, макар и не грубо. — Трябва да се махаме от тук. Помрачените всеки миг ще се появят, а след като открихме това, за което дойдохме…
— Джослин. — Люк се отдръпна от стената и изпъна рамене. — Забравяш Джослин. Изабел отвори уста, после отново я затвори.
— Така е.
Тя откачи един меч от кръста си, прекоси стаята и го подаде на Люк, а после се наведе да вдигне все още пламтящата серафимска кама на Алек.
Люк пое меча с небрежното умение на някои, които цял живот бе държал оръжие; понякога Алек забравяше, че Люк е бил ловец на сенки, но не и в този миг.
— Можеш ли да се изправиш? — обърна се нежно към Магнус и когато той кимна, му помогна да стане.
Магьосникът се задържа на крака почти десет секунди, преди коленете му да се подкосят и да политне напред, кашляйки.
— Магнус! — възкликна Алек и се хвърли към него, ала Магнус го отблъсна с махване на ръка и се надигна на колене.
— Вървете без мен — каза той с продран, дрезгав глас. — Аз само ще ви бавя.
— Не разбирам. — Алек имаше чувството, че около сърцето му се стяга менгеме. — Какво стана? Какво ти е причинил?
Магнус поклати глава.
— Това измерение го убива — глухо обясни Люк вместо него. — Има нещо в него… в баща му… което го убива.
Алек погледна към Магнус, но и този път той само поклати глава. Алек потисна надигналия се в гърдите му нерационален пристъп на гняв (дори и сега крие толкова много неща!) и си пое дълбоко дъх.
— Вървете да намерите Джослин — каза той на другите. — Аз ще остана с Магнус. Ще тръгнем към сърцето на крепостта. Когато я откриете, елате да ни потърсите там.
Изабел имаше дълбоко нещастен вид.
— Алек…
— Моля те, Изи.
Алек видя как Саимън сложи ръка на гърба и и прошепна нещо в ухото и. Наи-сетне тя кимна и се отправи към вратата, следвана от Люк и Саимън. И двамата поспряха за миг, преди да излязат, за да го погледнат още веднъж, ала образът, които се запечата в съзнанието му, бе този на сестра му, вдигнала обляната в светлина серафимска кама като звезда пред себе си.
— Хаиде — меко каза той и като помогна на Магнус да се изправи, преметна едната му ръка през рамото си.
Магнус бе по-слаб, отколкото Алек го бе виждал някога; ризата му висеше над ребрата, бузите му бяха хлътнали, но въпреки това от него бе останало достатъчно, с което Алек да се оправя — колкото си искаш кльощави ръце и крака, и дълъг кокалест гръбнак.
— Облегни се на мен — каза той и Магнус го дари с усмивка, от която на Алек му се стори, че някои е притиснал белачка за ябълки до сърцето му и се опитва да извади средата му.