— Винаги го правя, Александър — отвърна той. — Винаги го правя.
* * *
Тави бе заспал в скута на Джулиън. той го държеше сигурно и внимателно, а под очите му имаше големи тъмни кръгове. Ливи и Таи се бяха сгушили заедно от едната му страна, от другата беше Дру, свита на кълбо. Ема седеше зад него, опряла гръб в неговия, даваики му нещо, на което да се облегне, за да балансира тежестта на бебето. Не бяха останали свободни колони, на които да се опреш, нито един сантиметър незаета стена — десетки, стотици деца, хванати като затворници в Залата.
Ема отпусна глава на гърба на Джулс. той миришеше както винаги — сапун, пот и дъх на океан, сякаш го носеше във вените си. Тази позната миризма беше едновременно успокояваща и не съвсем.
— Чувам нещо — прошепна тя. — А ти?
Очите на Джулс пробягаха по братята и сестрите му. Ливи беше полузаспала, подпряла брадичката си с ръка. Дру се оглеждаше из стаята и големите и синьозелени очи попиваха всичко наоколо. Таи потропваше с пръст по мраморния под, броеики до сто и обратно. Беше се разпищял, ритаики яростно, когато Джулиън се опита да погледне раната на ръката му, където се бе ударил при падане. Джулс се бе отказал и го бе оставил да продължи да си брои и да се полюшва напред-назад, което го успокояваше, а именно това беше важно сега.
— Какво чуваш? — попита Джулс и Ема отметна глава, защото в същия миг звукът се усили — звук като мощен вятър и пращене на огромен огън. Хората се раздвижиха и завикаха, вдигнали очи към стъкления таван на Залата.
През него се виждаха облаци, плаващи по небето, а после от тях изведнъж изскочиха необикновени ездачи: ездачи, възседнали черни коне с копита от пламъци, и такива, които яздеха огромни черни кучета с горящи оранжеви очи. Имаше и наи-различни форми на транспорт — черни карети, в които бяха впрегнати скелети на жребци, и мотоциклети от кости, оникс и блестящ хром.
— Дивият лов — прошепна Джулс.
Вятърът беше живо същество, превръщащо облаците във възвишения и падини, по които ездачите се изкачваха и спускаха; виковете им се чуваха дори през воя на вятъра, в ръцете си стискаха оръжия — мечове и боздугани, копия и арбалети. Входната врата на Залата се разтресе и дървената греда, която я запречваше, стана на трески. Нефилимите отправиха ужасени погледи натам и Ема чу един от стражите, които ги пазеха, да прошепва дрезгаво:
— Дивият лов разпръсва нашите воини пред Залата. Помрачените разчистват желязото и гробищната пръст. Ще разбият вратата, ако пазачите не успеят да се отърват от тях!
— Пристигна Яростното воинство — обяви Таи, прекъсваики за миг броенето си. — Събирачите на мъртвите.
— Ала нали Съветът защити града от феите — възрази Ема. — Защо…
— Те не са обикновени феи — обясни Таи. — Солта, гробищната пръст, студено кованото желязо — нищо от това не действа срещу Дивия лов.
Дру се обърна и погледна нагоре.
— Дивият лов? Означава ли това, че Марк е тук? Дошъл е да ни спаси?
— Не бъди глупачка — смразяващо каза Таи. — Сега Марк е с Ловците, а те искат да има битки. Когато всичко свърши, идват, за да приберат мъртвите, и мъртвите им служат.
Дру сбърчи объркано лице. Сега вратата на Залата се тресеше мощно и пантите всеки миг заплашваха да се изтръгнат от стената.
— Но ако Марк не идва да ни спаси, кой тогава ще го направи?
— Никои — отвърна Таи и единствено нервното потрепване на пръстите му по мраморния под издаваше, че това изобщо го притеснява. — Никой няма да ни спаси. Всички ще умрем.
* * *
Джослин отново се хвърли върху вратата. Рамото и беше натъртено и окървавено, ноктите и — изпочупени от опитите и да изчовърка ключалката. От петнаисетина минути насам чуваше шум на битка, звуци, които не можеха да бъдат сбъркани — тичащи крака, демонски писъци…
Дръжката на вратата се завъртя. Джослин отскочи назад и сграбчи тухлата, която бе успяла да извади от стената. Не можеше да убие Себастиан, това и беше ясно, но ако успееше да го рани, да го забави…
Вратата се отвори и тухлата полетя от ръката и. Фигурата на прага се наведе и тухлата се удари в стената, а после Люк се изправи и я погледна любопитно.
— Надявам се, когато се оженим, да не ме посрещаш по този начин всеки път когато се прибера у дома.
Джослин се хвърли на врата му. Беше мръсен и окървавен, ризата му беше раздрана, а в десницата си стискаше меч, но в миг вдигна лявата си ръка и я притисна до гърдите си.
— Люк — промълви Джослин, заровила лице в шията му с чувството, че ще се пръсне на късчета, толкова силно трепереше от облекчение и щастие, и страх. Трепереше така, както бе треперила в ръцете му, когато научи, че е бил ухапан. Само ако тогава знаеше, ако си бе дала сметка, че го обича по онзи начин, по които обичаш, когато искаш да прекараш живота си с някого, всичко щеше да бъде различно.