Ала тогава нямаше да я има Клеъри. Тя се отдръпна лекичко и погледна в сините му очи.
— Дъщеря ни?
— Тук е — отвърна той и отстъпи назад, така че Джослин да види Изабел и Саимън, които чакаха в коридора отвън. И двамата като че ли се чувстваха страшно неловко, сякаш възрастни, които се прегръщат, бе наи-ужасната гледка, на която можеха да се натъкнат, дори и в демонските царства. — Да отидем да я намерим.
* * *
— Не съм сигурна — отчаяно каза Клеъри. — Ловците на сенки може и да не загубят? Възможно е да надвият противника.
Себастиан се усмихна.
— Заложи на това, ако искаш. Ала чуи! Ето че те дойдоха в Аликанте, онези, които яздят вихрите между световете. Те винаги отиват там, където има сеч. Виждаш ли ги?
Себастиан махна към прозореца, които гледаше към Аликанте. Клеъри видя Залата на съглашението, обляна в лунна светлина, и облаците, които се гонеха по небето… а после те се промениха и се превърнаха в нещо друго. Нещо, което бе виждала и преди, легнала на дъното на една лодка във Венеция заедно с Джеис. Дивият лов, препускащ по небето — сурови воини в тъмни дрехи, въоръжени до зъби и надаващи гръмки викове, докато призрачните им жребци се носеха по небето.
— Дивият лов — каза тя вцепенено и изведнъж си спомни Марк Блекторн, белезите от удари с камшици по тялото и прекършените му очи.
— Събирачите на мъртвите — заяви Себастиан. — Лешоядите на магията — те ходят там, където ще има голяма сеч. Сеч, която само ти си в състояние да предотвратиш.
Клеъри затвори очи. Струваше и се, че я повличат черни води, докато светлините на брега остават все по-надалече и по-надалече. Много скоро щеше да бъде сам-самичка насред океана, сама с леденото небе над главата си и осем мили от празен мрак под себе си.
— Иди и се възкачи на трона — каза Себастиан. — Сториш ли го, аз ще спася всички тях.
Клеъри го погледна.
— Как мога да съм сигурна, че ще удържиш на думата си?
Той сви рамене.
— Би било глупаво да не го сторя. Ти веднага ще разбереш, ако те излъжа, и тогава ще се биеш с мен, а аз не го искам. Пък и за да поема изцяло властта си тук, трябва да затворя границите между нашия свят и този. Стане ли това, Помрачените в твоя свят ще отслабнат, откъснати от извора на тяхната сила — от мен. И тогава нефилимите ще бъдат в състояние да ги надвият. — По лицето му се разля усмивка, леденобяла и ослепителна. — Ще бъде чудо. Чудо, направено за тях от нас… от мен. Истинска ирония, не мислиш ли? Аз да бъда техният ангел-спасител.
— Ами останалите тук? Джейс? Майка ми? Приятелите ми?
— Нека живеят. За мен то няма значение. Не могат да ме наранят дори сега и още повече, когато границите бъдат затворени.
— И всичко, което трябва да направя, е да се възкача на трона? — попита Клеъри.
— И да обещаеш да останеш до мен, докато съм жив. Което, признавам, ще бъде много дълго време. Когато този свят бъде затворен, аз ще бъда не просто неуязвим; аз ще живея вечно. "И ето, живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада."
— И си готов да го сториш? Да се откажеш от онзи свят, от тъмните си нефилими, от отмъщението?
— То вече бе започнало да ме отегчава — заяви Себастиан. — Тук е далеч по-интересно. Откровено казано, ти също започваш да ме отегчаваш мъничко. Реши наи-сетне дали ще се качиш на трона, или не. Или се нуждаеш от още малко убеждаване?
Клеъри познаваше методите му на убеждаване. Ножове под ноктите, пръсти около гърлото. Част от нея искаше той да я убие, да я освободи от задължението да решава. Никой не можеше да й помогне. Съвсем сама трябваше да се справи с това.
— Не само аз ще стана безсмъртен — каза Себастиан и за неина изненада, гласът му бе почти нежен. — Та нима от мига, в които откри света на сенките, таиничко не си мечтаеш да бъдеш герои? Да бъдеш наи-изключителната сред една изключителна раса? По свои собствен начин всеки от нас иска да бъде герои сред своите събратя.
— Героите спасяват светове — възрази Клеъри. — Не ги унищожават.
— И аз ти предлагам възможност да направиш именно това. Възкачиш ли се на трона, ще спасиш света. Ще спасиш приятелите си. Ти притежаваш неограничена власт. Предлагам ти невероятен дар, защото те обичам. Можеш да приемеш тъмнината в себе си и въпреки това ще знаеш, че си постъпила правилно. Не е ли това да получиш всичко, което някога си искала?
Клеъри затвори очи за един удар на сърцето си, а после — още един. Само толкова, колкото да види как пред очите и се появяват образи: Джеис, маика и, Люк, Саимън, Изабел, Алек. И още толкова много: Мая и Рафаел, и семеиство Блекторн, малката Ема Карстерс, феите от Двора, лицата на Клеива и дори призрачният спомен за баща й.