След това отвори очи и пристъпи към трона. Чу как зад нея Себастиан си пое рязко дъх. Значи, при цялата увереност в гласа му, все пак се бе съмнявал? Не беше сигурен в нея. Зад троновете, двата прозореца проблясваха като видеоекрани: единият показваше разруха, другият — Аликанте под нападение. Клеъри зърна образи от Залата на съглашението, докато се изкачваше по стъпалата. Вървеше със сигурна крачка. Беше взела решение и връщане назад нямаше. Тронът беше огромен; бе, като да се покатериш върху трибуна. Златото му беше студено под ръката й. Достигнала последното стъпало, Клеъри се обърна и седна.
Сякаш гледаше от върха на планина ширналите се в краката и мили. Видя Залата на Съвета да се разстила под нея; Джеис, които лежеше неподвижен до стената. Себастиан, които бе вдигнал поглед към нея, а по лицето му се разливаше усмивка.
— Прекрасно — каза той. — Сестро моя, кралице моя.
23
Целувката на Юда
Вратата се пръсна на парчета с мощен взрив; късове дърво и мрамор полетяха във въздуха като натрошени кости. Вцепенена, Ема гледаше как воини, облечени в червени дрехи, нахлуват в Залата, следвани от феи в зелено, бяло и сребърно. А след тях — нефилимите. Ловци на сенки в черно бойно облекло, отчаяно опитващи се да защитят своите деца. Вълна от стражи се втурна да посрещне Помрачените на входа — всички до един бяха посечени. Ема гледаше как падат, като на забавен кадър. Знаеше, че се е изправила, също като Джулиън, бутнал преди това Тави в ръцете на Ливия. Двамата застанаха отбранително пред малките деца, колкото и безнадежден да беше опитът им да ги предпазят.
Ето как ще свърши всичко, помисли си тя. Бяха се спасили от воините на Себастиан в Лос Анджелис, скрили се бяха при семеиство Пенхалоу, а оттам — в Залата, и ето че сега бяха хванати като плъхове в капан и щяха да умрат тук. И защо изобщо бяха бягали? Тя посегна към Кортана, мислеики за баща си и какво би казал, ако тя просто се предаде. Семеиство Карстерс не се предаваха. Те страдаха и надделяваха или умираха с гордо вдигната глава. Поне ако умреше, помисли си Ема, отново щеше да види родителите си. Имаше поне това. Помрачените нахлуха в стаята, проправяики си път през яростно съпротивляващите се ловци на сенки като сърпове в пшеничена нива. Приличаха на неясно, носещо смърт петно, ала зрението на Ема изведнъж се проясни, когато един от тях се отдели от тълпата и се насочи право към децата Блекторн.
Беше бащата на Джулиън. Времето, прекарано в служба на Себастиан, не му бе понесло добре. Кожата му беше повехнала и сивкава, лицето му бе покрито с кървави резки, но крачката му беше сигурна, погледът — прикован в децата му.
Ема замръзна. До нея Джулиън също бе забелязал баща си; изглеждаше като хипнотизиран от змия. Беше видял как принуждават баща му да отпие от Пъкления бокал, даде си сметка Ема, но не и в какво се бе превърнал след това, не и как вдига оръжие срещу сина си, как се смее при мисълта за смъртта на детето си, нито как принуждава Катерина да коленичи, за да бъде измъчвана и превърната…
— Джулс — каза тя. — Джулс, това не е твоят баща.
Очите му се разшириха.
— Ема, пази се…
Тя се обърна рязко и изпищя. Елфически воин в сребърни доспехи се извисяваше зад нея. Косата му изобщо не беше коса, а оплетена бъркотия от бодливи клони. Половината му лице беше изгорено и покрито с мехури — вероятно бе опръскано с железен прах или сол. Едното му око се въртеше, бяло и ослепено, ала другото беше приковано в Ема със смъртоносен плам. Ема видя Даяна Реибърн да се обръща към тях, отворила уста, за да извика предупреждение, а тъмната и коса се развяваше зад нея. Тръгна към Ема и елфа, но беше невъзможно да стигне навреме. Елфът вдигна бронзовия си меч със свирепо ръмжене…
Ема замахна и заби Кортана дълбоко в гърдите му.
Шурналата кръв беше като зелена вода. Тя опръска ръката на Ема, която в изненадата си изпусна меча, а елфът политна като посечено дърво, рухваики върху мраморния под със силен тътен. Ема се хвърли напред, посягаики към дръжката на Кортана, и в същия миг чу вика на Джулс:
— Тай!
Тя се обърна рязко. Насред хаоса, които цареше в Залата, съвсем ясно виждаше мъничкото пространство, където бяха застанали семеиство Блекторн. Андрю Блекторн спря пред децата си и устните му се извиха в особена усмивчица; той протегна ръка.