И Таи — не някои друг, а Таи, наи-недоверчивият, наи-несантименталният от тях — пристъпи напред с протегната ръка, приковал поглед в баща си.
— Татко?
— Таи. — Ливия посегна към своя близнак, ала улови само въздух. — Таи, недей…
— Не я слушаи — каза Андрю Блекторн и всяко съмнение, че той вече не е мъжът, които някога бе баща на Джулиън, се изпари, когато Ема чу гласа му. В него нямаше и капчица доброта, единствено лед и суровите нотки на жестоко злорадство. — Ела при мен, моето момче, моят Тиберий.
Таи направи още една крачка напред и в същия миг Джулиън извади късия си меч и го хвърли. Оръжието пропя във въздуха, сигурно и безпогрешно, и Ема със странна яснота си припомни последния си ден в Института и Катерина, която им показва как да мятат ками, точно и изящно, като стих. Как да хвърлят оръжие така, че никога да не пропускат целта.
Острието прелетя покраи Тиберии и се заби в гърдите на Андрю Блекторн. Очите му се отвориха потресено, сивкавата му ръка се вдигна към дръжката, която стърчеше между ребрата му… а после той се свлече на земята. Кръвта му оплиска мраморния под, а Тиберий се обърна с писък и се нахвърли върху брат си.
— Не! — задъхваше се той, а юмруците му се сипеха по гърдите на Джулиън. — Защо го направи, Джулс! Мразя те, мразя те…
Джулиън сякаш не усещаше нищо; погледът му не се откъсваше от мястото, където бе рухнал баща му. Останалите Помрачени продължаваха напред, газеики тялото на падналия си другар. Даяна Реибърн стоеше на известно разстояние — беше тръгнала към децата, но след това бе спряла, а очите и бяха пълни със скръб.
Две ръце уловиха ризата на Тиберии отзад и го откопчиха от Джулиън. Беше Ливи, с решително лице.
— Таи. — Ръцете и се обвиха около тялото на неиния близнак, притискаики юмруците му от двете му страни. — Тиберии, престани веднага. — той спря и се отпусна безсилно върху сестра си; колкото и да бе дребничка, тя удържа тежестта му. — Таи — меко повтори Ливи. — Джулс трябваше да го направи. Не разбираш ли? Трябваше да го направи.
Джулиън, чието лице бе бяло като платно, направи крачка назад, после още една. Отстъпваше, докато не се блъсна в една от каменните колони; тогава се плъзна по нея и се свлече на земята с разтърсвани от безмълвни хлипове рамене.
* * *
"Сестро моя, кралице моя."
Клеъри седеше сковано върху трона от злато и слонова кост. Чувстваше се като дете в стола на някои възрастен — тронът очевидно бе направен за някои наистина огромен и краката и висяха над наи-горното стъпало. Ръцете и стискаха облегалките, но пръстите и изобщо не достигаха изваяната украса в края им, където трябваше да отпусне длани… макар че, като се имаше предвид, че тази украса представлява черепи, Клеъри нямаше никакво желание да я докосва.
Себастиан крачеше напред-назад в защитния кръг от руни, като от време на време спираше, за да я погледне, и по лицето му се разливаше онази широка възторжена усмивка, която Клеъри свързваше със Себастиан от своето видение, момчето със зелените очи, в които нямаше и капчица вина. Пред погледа и той извади от колана си дълга остра кама и прокара острието по дланта си. След това отметна глава назад и притворил очи, вдигна ръка; кръв се стече от пръстите му и покапа по руните.
Всеки път, щом капка кръв докоснеше някоя от руните, в нея лумваше искра. Клеъри се притисна в солидната облегалка на трона. Това не бяха руни от Сивата книга, те й бяха непознати, чужди.
Вратата на стаята се отвори и Аматис прекрачи прага, следвана от две редици Помрачени. Лицата им, докато безмълвно заставаха до стените, бяха безизразни, но Аматис изглеждаше разтревожена. Погледът и се плъзна покраи Джеис, които лежеше неподвижно на пода до тялото на убития демон, и се спряха върху неиния повелител.
— Господарю Себастиан. Майка ви не е в килията си.
Себастиан се намръщи и пръстите на окървавената му ръка се свиха в юмрук. Всички руни около него вече горяха яростно със студен леденосин пламък.
— Ама че досадно — каза той. — Останалите трябва да са я освободили.
Клеъри усети прилив на надежда, примесен с ужас. Заповяда си да остане
неподвижна, ала видя как очите на Аматис се стрелнаха към нея. Не изглеждаше учудена, че заварва Клеъри на трона — напротив, устните и се извиха в ехидна усмивка.
— Да изпратя ли остатъка от войската да ги търси? — попита тя Себастиан.
— Не е нужно. — той вдигна очи към Клеъри и се усмихна. В същия миг отекна разтърсващ тътен и прозорецът зад нея, онзи, които гледаше към Аликанте, се пропука в паяжина от лъкатушещи линии. — Границите се затварят — заяви Себастиан. — Аз ще ги доведа при себе си.