* * *
— Стените се затварят около нас — каза Магнус.
Алек се опита да го изправи още малко, но Магнус се облягаше безсилно на него, почти отпуснал глава на рамото му. Алек нямаше представа накъде вървят — много отдавна се беше объркал из криволичещите коридори, ала нямаше никакво желание да го каже на Магнус. той и така изобщо не бе добре — дишането му беше плитко и накъсано, пулсът му — учестен. А сега и това.
— Всичко е наред — успокои го Алек, обвиваики ръка около кръста му. — Просто трябва да се доберем до…
— Алек — повтори Магнус и гласът му беше учудващо силен. — Не халюцинирам. Стените се движат.
Алек се вгледа по-внимателно… и усети как го жегва паника. Въздухът в коридора тегнеше от прах; стените сякаш блещукаха и потрепваха. Подът се изкриви, когато те започнаха да се плъзгат една към друга; коридорът се стесняваше в единия краи, като преса за отпадъци, която се затваря. Магнус се подхлъзна и се удари в една от огъващите се стени, изохкваики от болка. Обзет от ужас, Алек сграбчи ръката му и го притегли към себе си.
— Себастиан — задъхано каза магьосникът, докато Алек го дърпаше по коридора, далеч от падащите камъни. — Това е негово дело.
Алек го погледна изумено.
— Но как е възможно? Та той не контролира всичко!
— Би могъл… ако запечата границите между измеренията. — Магнус си пое накъсано дъх, затичвайки се с усилие. — Би могъл да контролира целия този свят.
* * *
Изабел изпищя, когато земята се отвори зад нея, и се хвърли напред тъкмо навреме, за да не полети в бездната, която разделяше коридора надве.
— Изабел! — изкрещя Саймън и я сграбчи за раменете.
Понякога забравяше силата, която вампирската кръв му даваше, и сега я дръпна толкова рязко, че и двамата паднаха по гръб. Изи беше отгоре му и при други обстоятелства, вероятно би му харесало, но не и сега, когато камъните се разтваряха под тях.
Изабел скочи на крака и го издърпа със себе си. Малко по-рано бяха изгубили Люк и Джослин, когато стената на един от коридорите се разцепи и камъните и се посипаха като люспи. Оттогава всичко беше един луд бяг, в които трябваше да се пазят от цепещо се дърво и падащи камъни, а сега и бездни, зеинали в земята. Саимън се бореше с надигащото се в гърдите му отчаяние — това несъмнено беше краят; крепостта щеше да рухне около тях и те щяха да бъдат погребани под нея.
— Не го прави — задъхано каза Изабел. Тъмната и коса беше пълна с прах, по лицето й имаше кръв, там, където скалните късове бяха порязали кожата й.
— Какво да не правя?
Земята се надигна под тях и Саимън полускочи, полупадна с главата напред в друг коридор. Не можеше да се отърве от мисълта, че по някакъв начин земята сякаш ги подкарва нанякъде. В цялата тази разруха като че ли се криеше цел, нещо, което ги насочваше в една посока…
— Не се предаваи — каза Изабел, останала без дъх, и се хвърли върху една двукрила врата, когато коридорът зад тях започна да се руши. Вратата се отвори и двамата със Саймън се строполиха в стаята от другата й страна.
Изабел рязко си пое дъх и в същия миг вратата се затръшна зад гърба им, откъсваики ги от тътена на рушащата се крепост. За миг Саимън можеше само да благодари на Бог, че земята под краката му е стабилна, а стените не се движат. А после забеляза къде се бяха озовали и облекчението му се изпари. Намираха се в огромна полукръгла стая, в извития краи на която се издигаше подиум, скрит наполовина в сенки. До стените стояха Помрачени, като редица алени зъби, в червеното си бойно облекло. В стаята вонеше на катран, огън и сяра, долавяше се и невъзможният да бъде сбъркан мирис на демонска кръв. Пред една от стените бе проснат подпухнал демонски труп, а до него имаше човешко тяло. Саимън усети, че устата му пресъхва. Джейс.Обграден от кръг светещи руни, вдълбани на пода, стоеше Себастиан. Широка усмивка изкриви устните му, когато Изабел извика и се втурна към Джеис. Тя коленичи до него и допря пръсти до гърлото му. Миг по-късно Саимън видя как раменете й се отпускат.
— Жив е — увери ги Себастиан отегчено. — Заповед на кралицата.
Изабел вдигна очи. Няколко кичура от тъмната и коса бяха залепнали за окървавеното и лице. Изглеждаше свирепа и красива.
— Кралицата на феите? Че кога я е било грижа за Джейс?
Себастиан се разсмя.
— Не кралицата на феите. Кралицата на това царство. Може би я познавате.
С възторжен жест той посочи подиума в далечния краи на стаята и Саимън усети как небиещото му сърце се свива. Когато влезе в стаята, бе погледнал натам само за миг. Едва сега видя двата трона от слонова кост и разтопено злато. На един от тях седеше Клеъри.