Аматис погледна през рамо към ловците на сенки. За миг очите и уловиха тези на брат й и устните й се извиха. Лицето й имаше свиреп вид.
— Направете го — нареди тя. — Направете го или ще ви убия.
Магнус коленичи пръв. Клеъри никога не би го предположила. той бе толкова горд. Но разбира се, неговата гордост надхвърляше празните жестове. Съмняваше се, че да коленичи би го унизило, след като не означаваше нищо за него. Стори го изящно и Алек го последва; след тях Изабел, Саимън и Люк, които дръпна Джослин до себе си. И накрая Джейс — свел русата си глава, той коленичи и в този миг Клеъри чу как прозорецът зад нея се строши. Прозвуча като сърцето и, пръскащо се на парчета.
Късчета стъкло се посипаха като дъжд, оставяики зад себе си единствено гол камък. Вече нямаше прозорец, който да отвежда в Аликанте.
— Всичко свърши. Пътищата между двата свята са затворени. — Себастиан не се усмихваше, ала… сияеше. Сякаш гореше. Сега кръгът от руни на пода проблясваше със син пламък. той изтича до подиума, изкачи стъпалата, като ги вземаше по две наведнъж, и улови ръцете на Клеъри. Тя му позволи да я вдигне на крака и ето че стоеше пред него. Ръцете му все така я държаха, сякаш огнени гривни около китките й. — Приемаш го — каза той. — Приемаш избора си?
— Да — заяви Клеъри, насилваики се да го погледне с абсолютна прямота. — Пр иемам го.
— Тогава ме целуни. Целуни ме така, сякаш ме обичаш.
Стомахът на Клеъри се сви. Беше го очаквала, но то бе, като да очакваш удар в лицето — нищо не би могло да те подготви. Очите и обходиха лицето му; в един друг свят, в едно друго време, един друг брат и се усмихваше на поляната, а очите му бяха зелени като пролет. Клеъри опита да се усмихне.
— Пред всички? Не мисля…
— Трябва да им покажем. — Лицето му беше непоклатимо, като лицето на ангел, произнасящ присъда. — Че сме станали едно. Докажи се, Клариса.
Клеъри се доближи до него; той потрепери.
— Моля те — каза тя. — Прегърни ме.
Видя как нещо припламна за миг в очите му — уязвимост, изненада, че го беше помолила — преди да вдигне ръце и да ги обвие около нея. Притегли я към себе си; тя сложи ръка на рамото му. Другата се плъзна към кръста и, където Хеосфорос почиваше в ножницата си, втъкната в колана с оръжията и. Пръстите и се обвиха около тила на брат и. Очите му бяха широко отворени; Клеъри виждаше пулса, туптящ в гърлото му.
— Сега, Клеъри — каза Себастиан и тя се приведе, докосваики устни до лицето му. Усети как той потрепери до нея, когато устните и се раздвижиха до бузата му, прошепвайки:
— Аве, учителю — каза и видя как очите му се разширяват в същия миг, в които Хеосфорос изскочи от ножницата и описа ярка дъга, преди острието да потъне между ребрата му и върхът да го прониже право в сърцето.
Себастиан ахна и потръпна конвулсивно в ръцете и, а после залитна. Дръжката на оръжието стърчеше от гърдите му, очите му бяха широко отворени и за миг Клеъри зърна в тях шока от измяната, шок и болка, и от това я заболя; заболя я някъде дълбоко, в място, което смяташе, че отдавна е погребала, място, което оплакваше брата, който той би могъл да бъде.
— Клеъри — изохка той и понечи да се изправи; болката от измяната отслабваше и на неино място Клеъри зърна искрата на яростта. Не беше успяло, помисли си тя ужасено; не беше успяло и макар сега границите между двата свята да бяха затворени, той щеше да си го изкара на нея, на приятелите и, на семеиството и, на Джеис. — Та нали знаеш. — При тези думи той посегна да улови дръжката на меча. — Аз не мога да бъда ранен, не и от което и да било оръжие под небето…
той ахна и не довърши. Ръцете му се бяха сключили около дръжката на оръжието, точно над раната в гърдите му. Там нямаше кръв и все пак нещо червенееше, искра… огън. Раната започваше да гори.
— Какво… е… това? — процеди той през стиснати зъби.
— И ще му дам зорницата — каза Клеъри. — Това не е оръжие, изковано под небето. Това е небесен огън.
С пронизителен вик Себастиан изтръгна меча от гърдите си. За миг погледна с изумление украсената със звезди дръжка, а после пламна като серафимска кама. Клеъри отстъпи назад, олюляваики се, препъна се в ръба на стъпалата, водещи до трона, и вдигна ръка, за да закрие лицето си. той гореше, гореше като стълба от огън, които водел израилтяните през пустинята. Клеъри все още можеше да види Себастиан в пламъците, ала те го обгръщаха, поглъщаха го в бялата си светлина, превръщаха го в очертание от тъмен въглен в сърцето на огън така ярък, че изгаряше очите й.