Клеъри извърна глава и зарови лице в ръцете си. Мислите и се върнаха към онази нощ, когато бе минала през огъня, за да стигне до Джеис, целунала го бе и му бе казала да и се довери. И той го стори, а тя коленичи пред него, заби острието на Хеосфорос в земята и нарисува около него една и съща руна. Онази, която бе видяла, сякаш преди толкова много време, на един покрив в Манхатън — крилатата дръжка на ангелски меч.
Дар от Итуриел, предположи Клеъри, един от многото, които бе получила от него. Образът бе останал запечатан в ума и, докато и потрябва. Руната за овладяване на небесния огън. Онази нощ, насред демонската равнина, пламъците около тях се бяха изпарили, погълнати от Хеосфорос, докато металът не започна да пари и сияе, и пее под допира и, като ангелски хор. След себе си огънят бе оставил само широк кръг от пясък, стопен в стъкло, греинало като повърхността на езерото, което тя толкова често сънуваше, замръзналото езеро, където в кошмарите и Джейс и Себастиан се биеха до смърт.
"Това оръжие може да убие Себастиан", казала бе тя. Джейс бе по-предпазлив, не толкова сигурен. Беше се опитал да и го отнеме, но при неговия допир светлината в острието бе угаснала. То реагираше единствено на нея, тази, която го бе създала. Клеъри се бе съгласила, че трябва да бъдат внимателни, в случаи че не се получи. Струваше и се невъобразима дързост да вярва, че е успяла да плени свещен огън в едно оръжие, така както по-рано той бе заключен в острието на Славния…
Ала нали именно от Ангела имаш дара да твориш — казал бе Джеис. — И нима във вените ти не тече неговата кръв?
С каквото и да пееше оръжието преди, сега вече го нямаше, изляло се бе в неиния брат. Клеъри чуваше писъците на Себастиан, а над тях — виковете на Помрачените. Изгарящ вятър духаше покраи нея, понесъл със себе си дъх на прастари пустини, на място, където чудесата бяха нещо обикновено, а божественото се разкриваше в огън. Звукът спря така внезапно, както бе започнал. Подиумът потрепери, сякаш нещо тежко бе рухнало отгоре му. Клеъри вдигна глава и видя, че огънят си бе отишъл, макар че подът беше обгорял, а двата трона — почернели; златото им вече не блестеше — сега то бе разтопено и овъглено. Себастиан лежеше по гръб на няколко крачки от нея. Върху гърдите му зееше огромна черна дупка. Обърна към нея побелялото си, обтегнато от болка лице и Клеъри усети как сърцето й се свива. Очите му бяха зелени. Краката й се подкосиха и тя се свлече на колене.
— Ти — прошепна той; Клеъри се взираше в него като омагьосана, неспособна да откъсне ужасени очи от това, което бе сторила. Върху лицето му нямаше и следа от цвят, сякаш лист хартия, опънат върху кости. Боеше се да погледне към гърдите му; якето му се бе свлякло и тя виждаше тъмното петно върху ризата му, като разлята киселина. — Затворила си… небесния огън… в меча — каза той. — Постъпила си… умно.
— Просто една руна. — Все така коленичила, Клеъри се приведе над него, обхождаики го с поглед. Изглеждаше различен, не само очите, но и очертанията на лицето му — линията на челюстта му бе по-мека, устните нямаха предишната си жестока извивка. — Себастиан…
— Не. Не съм той. Аз съм… Джонатан — прошепна той. — Аз съм Джонатан.
— Вървете при Себастиан! — Беше Аматис, която се изправи заедно с всички Помрачени. По лицето й се четяха скръб и ярост. — Убийте момичето!
С огромно усилие Джонатан се надигна и се опита да седне.
— Не! — изкрещя той дрезгаво. — Не се приближавайте!
Тъмните нефилими, които вече бяха тръгнали напред, спряха озадачени. Миг по-късно Джослин си проправи път между тях; мина покраи Аматис, без да я погледне, и изкачи стъпалата на бегом. Тръгна към Себастиан — Джонатан — и се вкамени над него, гледайки го с удивление, примесено с невъобразим ужас.
— Маико? — Взираше се нагоре така, сякаш не виждаше ясно. Изведнъж се закашля и от устата му потече кръв. Дъхът му излизаше с хриптене от дробовете.
"Понякога сънувам момче със зелени очи, момче, което никога не е било отровено с демонска кръв, което може да се смее, да обича, да бъде човек и именно това е момчето, за което ридаех, ала то никога не е съществувало."
Лицето на Джослин стана кораво, сякаш тя събираше сили да направи нещо. Коленичи до Джонатан и взе главата му в скута си. Клеъри я гледаше с широко отворени очи — не мислеше, че маика и е в състояние да го докосне по този начин. Ала Джослин откраи време обвиняваше себе си за съществуването на Джонатан. В решителното и изражение имаше нещо, което казваше, че тя го бе довела на този свят и щеше да бъде до него, когато го напуска.