И той извърна лице.
Люк кимна на Джейс само веднъж и Джейс с всичка сила запрати Бокала в кръга от руни, където той се пръсна на парчета.
Аматис ахна и сложи ръце на гърдите си. В продължение на един миг — един-единствен миг — тя се взря в Люк с очи, в които се четеше разпознаване; разпознаване и дори обич.
— Аматис — прошепна той.
Тялото и се свлече на земята, последвано от телата на останалите Помрачени. Те падаха, един по един, докато цялата стая се напълни с трупове. Люк се извърна; в очите му имаше толкова много болка, че Клеъри не бе в състояние дори да го погледне. Чу вик — далечен и дрезгав — и за миг се зачуди дали е Люк, или някои от останалите, ужасени да видят как толкова много нефилими падат пред тях, ала викът се издигаше, докато не се превърна в пронизителен писък, от които прахът пред прозореца, които гледаше към Едом, се завихри, а стъклата му задрънчаха. Небето придоби цвят на кръв, а викът продължаваше, затихваики постепенно, задавено скръбно стенание, сякаш вселената ридаеше.
— Лилит — прошепна Джонатан. — Ридае за мъртвите си деца, децата от нейната кръв. Ридае за тях и за мен.
* * *
Ема издърпа Кортана от тялото на мъртвия елфически воин, без да обръща внимание на кръвта, лепнеща по ръцете и. Единствената и мисъл бе да се добере до Джулиън — видяла бе ужасяващото изражение на лицето му, когато се беше свлякъл на пода, а ако Джулиън бе рухнал, значи, целият свят беше рухнал и вече нищо никога нямаше да бъде наред. Тълпата я заобикаляше отвсякъде, ала Ема почти не я забелязваше, докато си проправяше път през схватката, за да се добере до семеиство Блекторн. Дру се бе сгушила до Джулс, прегърнала Тави, така че да го защитава с тялото си; Ливия все още стискаше Таи за китката, но сега бе зяпнала някъде покраи него с широко отворена уста. А Джулс… Джулс все още се облягаше безсилно до колоната, ала тъкмо вдигаше глава и когато си даде сметка, че се взира в нещо, Ема се обърна да види в какво. Навсякъде в Залата, Помрачените бяха започнали да падат. Падаха като повалени шахматни фигури, без да извикат, без да издадат и звук. Падаха, вкопчени в схватка с нефилимите, а елфическите им съюзници се обръщаха и гледаха как едно по едно телата на Помрачените се свличат на пода. Суров победен вик се изтръгна от гърлата на неколцина ловци на сенки, но Ема едва го чу. Препъвайки се, тя отиде при Джулиън и коленичи до него.
— Ем — каза той дрезгаво; синьо-зелените му очи, когато я погледна, бяха съкрушени. — Мислех, че онзи елф ще те убие. Мислех…
— Добре съм — прошепна тя. — Ами ти?
Джулиън поклати глава.
— Убих го. Убих баща си.
— Това не беше баща ти. — Гърлото на Ема беше прекалено сухо, за да говори повече. Вместо това тя се протегна и нарисува нещо на гърба му. Не дума, а знак: руната за храброст, а след нея — едно леко разкривено сърце.
Джулиън поклати глава, сякаш за да каже: Не, не, не го заслужавам, ала Ема отново го нарисува, а после се притисна към него, както си беше изцапана с кръв, и облегна глава на рамото му.
Феите бягаха от Залата, изоставяики оръжията си, докато в стаята нахлуваха нови и нови нефилими. Ема видя Хелън и Еилиин да се насочват към тях и за първи път, откакто бяха напуснали къщата на семеиство Пенхалоу, Ема си позволи да повярва, че може би ще оцелеят.
* * *
— Мъртви са — каза Клеъри, оглеждаики се удивено из стаята, пълна с мъртвите воини на Себастиан. — Всички са мъртви.
От гърдите на Джонатан се изтръгна задавено подобие на смях.
— След толкова злини, едно добро аз искам да направя* — промълви той и Клеъри разпозна цитата от часовете по англииски. "Крал Лир". Наи-трагичната от всички трагедии.
* Превод Валери Петров. — Бел. прев.
— И това е нещо. Тъмните воини вече ги няма.
Клеъри се приведе над него; в гласа й имаше настойчивост:
— Джонатан. Моля те. Кажи ни как да отворим границата. Как да се върнем у дома. Трябва да има начин.
— Няма… няма начин — прошепна Джонатан. — Аз разруших входа. Пътят през Двора на елфите е затворен; всички пътища са затворени. Не… невъзможно е. — Гърдите му се повдигнаха. — Съжалявам.
Клеъри не каза нищо. В устата си усещаше единствено горчилка. Беше поела огромен риск, спасила бе света, ала всички, които обичаше, щяха да умрат. За миг в сърцето й се надигна ненавист.
— Много добре — каза Джонатан, без да откъсва очи от лицето и. — Мрази ме. Радваи се, когато умра. Последното, което искам сега, е да ти причиня още страдание.
Клеъри погледна маика си, която седеше все така неподвижна, с изправен гръб, а сълзите и се стичаха безмълвно. Клеъри си пое дълбоко дъх. Спомни си един площад в Париж и Себастиан, седнал срещу нея на малката масичка, да казва: "Мислиш ли, че можеш да ми простиш? Искам да кажа, смяташ ли, че някои като мен заслужава прошка? Какво ли би било, ако Валънтаин те бе отгледал заедно с мен? Дали щеше да ме обичаш?".