— Не те мразя — каза тя най-сетне. — Мразя Себастиан. Теб не те познавам.
Джонатан затвори очи.
— Веднъж сънувах място, потънало в зеленина — прошепна той. — Голяма къща и малко момиченце с червена коса, и приготовления за сватба. Ако съществуват други светове, може би има и такъв, в който съм добър брат и добър син.
Може би, помисли си Клеъри и за миг сърцето и се сви от болка за този свят, за маика и, за себе си. Даваше си сметка, че Люк бе застанал до подиума и ги гледа, а по лицето му се стичат сълзи. Джеис, Изабел и Алек, които се държаха за ръка, както и Магнус, стояха далеч назад. Навсякъде около тях лежаха мъртвите тела на Помрачените.
— Не мислех, че изобщо можеш да сънуваш. — Клеъри си пое дълбоко дъх. — Валънтаин напълни вените ти с отрова, а след това те научи да мразиш; никога не си имал избор. Ала мечът изгори всичко това. Може би този, които си сега, е истинското ти Аз.
Джонатан пое накъсана, невъзможна глътка въздух.
— Би било красива лъжа, в която да повярвам. — Колкото и да бе невероятно, при тези думи по лицето му пробяга призракът на усмивка, едновременно горчива и сладка. — Огънят на Славния изпепели демонската кръв. През целия ми живот тя гореше във вените ми, впиваше се в сърцето ми като нож, тегнеше върху мен като олово… през целия ми живот, а аз дори не подозирах. Не познавах нищо друго. Никога не съм се чувствал толкова… лек — тихо каза той, а после се усмихна, затвори очи и издъхна.
* * *
Клеъри бавно се изправи и погледна надолу. Майка й все така стоеше на колене, прегърнала мъртвото тяло на Джонатан.
— Мамо — прошепна Клеъри, ала Джослин не вдигна глава.
Миг по-късно някои мина покраи Клеъри. Люк. той стисна ръката и за секунда, а после коленичи до Джослин и нежно положи ръка на рамото й. Клеъри се извърна; не бе в състояние да понесе повече. Скръбта я смазваше. Докато слизаше по стъпалата, гласът на Джонатан отекна в ума и: "Никога не съм се чувствал толкова… лек". Тръгна между труповете и демонската кръв, вцепенена и понесла на плещите си съзнанието за своя провал. След всичко, което бе направила, все още нямаше начин да ги спаси. Те я чакаха — Джейс и Саимън, и Изабел, Алек и Магнус. Магнус беше блед и изглеждаше болен и много, много уморен.
— Себастиан е мъртъв — заяви тя и те всички вдигнаха уморените си мръсни лица към нея, сякаш бяха прекалено изтощени, за да изпитат каквото и да било при тази новина, Дори и облекчение. Джейс пристъпи напред, взе ръцете и в своите и ги целуна. Клеъри затвори очи и и се стори, че са и върнали мъничко топлота и светлина.
— Воински ръце — тихо каза Джейс и я пусна.
Клеъри се взря в пръстите си, мъчеики се да види онова, което виждаше той. Ръцете и си бяха просто неините ръце, малки и покрити с мазоли, изцапани с пръст и кръв.
— Джейс ни разказа — обади се Саимън. — Какво си направила с меча на Моргенстърн. Че всичко е било преструвка за пред Себастиан.
— Не и накрая — промълви Клеъри. — Не и когато се превърна в Джонатан.
— Ще ми се да ни бяхте казали — подхвърли Изабел. — За плана си.
— Съжалявам — прошепна Клеъри. — Боях се, че няма да се получи. Че ще останете разочаровани. Мислех, че така е по-добре да не храним кои знае каква
надежда.
— Понякога надеждата е единственото, което ни дава сили да продължим, сладкишче — каза Магнус, но в гласа му нямаше упрек.
— Исках той да ми повярва — обясни Клеъри. — А затова и вие трябваше да ми вярвате. Трябваше да види реакциите ви и да реши, че е победил.
— Джейс знаеше — изтъкна Алек и я погледна; той също не звучеше ядосано, просто замаяно.
— И нито веднъж не я погледнах от мига, в които седна на трона, до онзи, в които прониза копелето в сърцето — каза Джеис. — Не можех. Когато му подадох гривната, аз… — той не довърши. — Съжалявам. Не трябваше да го наричам копеле. Себастиан беше такъв, ала Джонатан не е, не беше същият човек и майка ти…
— Тя изгуби детето си два пъти — рече Магнус. — Малко неща на този свят са по-ужасни от това.
— Ами да бъдеш хванат като в капан в демонско царство без никакъв изход? — подхвърли Изабел. — Клеъри, трябва да се върнем в Идрис. Неприятно ми е да те питам, но Себ… Джонатан каза ли как можем да отворим границите?
Клеъри преглътна.
— Каза, че е невъзможно. Че са затворени завинаги.