— Да. — Магнус изглеждаше невероятно изморен. — Предупредих те, Александър, че това е нещо, което няма да ти хареса.
— Не разбирам за какво е цялата врява. Бил съм баща на много магьосници —каза Асмодей. — Магнус е този, с когото най-много се гордея.
— Кои са останалите? — попита Изабел; в очите й се четеше подозрение.
— Това, което не ви казва, е, че почти всички са мъртви. — Магнус срещна очите на баща си за миг, след което извърна глава, сякаш не можеше да го гледа твърде дълго. Тънката му чувствителна уста бе свита в сурова линия. — Също така не ви каза, че всички Принцове на Ада имат свое царство, над което властват. Това е неговото.
— След като това място — Едом — е твоето царство — обади се Джеис, — значи, ти си отговорен за… за онова, което се случва тук?
— Деиствително е моето царство, макар рядко да съм тук — отвърна Асмодеи с мъченическа въздишка. — Някога беше вълнуващо място. Нефилимите на това царство се съпротивляваха достойно. Когато изобретиха скиптрона, помислих, че току-виж взели да победят в последния момент, ала Джонатан Ловеца на сенки в този свят бе разединител, а не обединител, и в краина сметка те се самоунищожиха. Знаете ли, винаги става така. Стоварват вината върху нас, демоните, ала ние просто отваряме вратата. Хората сами минават през нея.
— Не се оправдаваи — изплющя гласът на Магнус. — Ти само дето не уби маика ми със собствените си ръце…
— Тя беше напълно охотна пионка, уверявам те — заяви Асмодеи и бузите на Магнус пламнаха. Клеъри почувства приглушено изумление, че изобщо е възможно да причиниш това на Магнус — да го нараниш с хапливи забележки за семеиството му. Оттогава трябва да беше минало толкова време, а той бе така овладян.
Ала може би родителите ни винаги могат да ни наранят, независимо на колко години сме.
— Защо не говорим по същество? — каза Магнус. — Ти можеш да отвориш врата, нали? Да ни изпратиш обратно в нашия свят, в Идрис?
— Какво ще кажете за една демонстрация? — Асмодеи щракна с пръсти към подиума.
Люк бе станал и гледаше към тях; Джослин като че ли също се канеше да се изправи. Клеъри видя тревогата, изписана по лицата им… само за миг, преди те да се изпарят в нищото. Нещо проблесна във въздуха и те се стопиха, отнасяики тялото на Себастиан със себе си. За частица от секундата, докато те изчезваха, Клеъри зърна вътрешността на Залата на съглашението — фонтана с русалката и мраморния под — а после всичко изчезна, като дупка в тъканта на Вселената, която се бе затворила.
От гърдите на Клеъри се изтръгна вик:
— Мамо!
— Изпратих ги обратно във вашия свят — обясни Асмодеи. — Вече знаете. — Той заразглежда ноктите на ръцете си.
Клеъри се задъхваше, наполовина от паника, наполовина от ярост.
— Как смееш…
— Е, нали затова ме повикахте? Ето, първите двама изпратих безплатно. Останалите… е, за тях ще трябва да платите. — При вида на израженията им, Асмодеи въздъхна. — Та аз съм демон! Ама наистина, на какво изобщо учат нефилимите в днешно време?
— Знам какво искаш — каза Магнус с напрегнат глас. — И ще го имаш. Ала искам да се закълнеш в Утринната звезда, че ще изпратиш всичките ми приятели обратно в Идрис, всичките до един и никога няма да ги закачиш. Те няма да ти дължат нищо.
Алек пристъпи напред.
— Спри. Недеи… Магнус, какво имаш предвид? Какво иска той? Защо говориш така, сякаш няма да се върнеш заедно с нас в Идрис?
— Рано или късно, настъпва мигът, когато всички трябва да се завърнем в бащиния дом. За Магнус този момент настъпи сега.
— В дома на баща ми има много обиталища* — прошепна Джеис; беше пребледнял и изглеждаше така, сякаш ще повърне. — Магнус. Не може да има предвид, че… Не иска да те вземе със себе си, нали? Обратно в…
* Евангелие от Йоана, 14:2. — Бел. прев.
— Ада? Не точно — отвърна Асмодеи. — Както Магнус спомена, Едом е моето царство. Деля го с Лилит. А после изведнъж неиното изчадиице пое властта над него, унищожи крепостта ми… останали са само развалини там навън. А ти изби половината от населението със скиптрона. — Последните думи бяха отправени към Джеис, при това с доста сприхав тон. — Необходима е огромна енергия, за да се поддържа едно царство. Ние черпим от силата на онова, което сме оставили зад себе си — великия град Пандемониум, огъня, в които паднахме, ала настъпва време, когато се нуждаем от живот, които да поддържа нас. А безсмъртният живот е наи добър от всички.