Вцепеняващата тежест, която сковаваше краиниците на Клеъри, се изпари в миг, когато тя застана пред Магнус… и едва не се сблъска с останалите. Те до един бяха пристъпили напред, за да го прикрият от демонския му баща, дори и Саймън.
— Искаш да отнемеш живота му? — попита Клеъри. — Това е жестоко и глупаво, дори и за демон. Как може да искаш смъртта на собственото си дете…
Асмодей се разсмя.
— Колко очарователно! Погледни ги само, Магнус, тези деца, които те обичат и искат да те защитят! Кои би могъл да предположи! Когато те погребат, ще се погрижа върху гроба ти да пише: "Магнус Бейн, възлюбен от нефилимите".
— Да не си го докоснал. — Гласът на Алек беше като стомана. — Може и да си забравил, ала ние, нефилимите, убиваме демони. Дори да са Принцове на Ада.
— О, прекрасно знам какво правите; та нали погубихте моя роднина Абадон, а принцесата ни Лилит пръснахте по ветровете на бездната, макар че тя ще се завърне. Тя винаги има място в Едом. Ето защо позволих на сина и да се установи тук, макар, признавам, да не подозирах каква бъркотия ще предизвика. — Асмодеи извъртя очи и Клеъри потисна надигналата се в тялото и тръпка. Около златно-зелените зеници, бялото на очите му беше черно като катран. — Нямам никакво намерение да убивам Магнус. Защо ми е да си цапам ръцете с нещо толкова глупаво? Пък и ако желаех смъртта му, можех да го уредя по всяко време. Не, това, което искам, е животът му, отдаден доброволно, защото в живота на един безсмъртен се крие мощ, огромна мощ, която ще подхрани царството ми.
— Ала той ти е син — възкликна Изабел.
— И ще остане с мен — отвърна Асмодеи с широка усмивка. — Духом, така да се
каже.
Алек се обърна рязко към Магнус, които стоеше намръщен, пъхнал ръце в джобовете си.
— Иска да ти отнеме безсмъртието?
— Точно така — потвърди Магнус.
— Но ти… ти ще оцелееш? Просто вече няма да си безсмъртен? — Алек имаше невероятно окаян вид и Клеъри се почувства ужасно заради него. Като се имаше предвид каква бе причината двамата да скъсат, Алек едва ли изгаряше от желание да му напомнят, че някога бе искал Магнус да изгуби безсмъртието си.
— Безсмъртието ми ще си отиде — обясни Магнус. — Всички години от живота ми ще се стоварят наведнъж върху мен. Краино невероятно би било да оцелея. Близо четиристотин години си е доста време, дори ако наи-усърдно си се грижил за кожата си.
— Не можеш! — В гласа на Алек имаше умолителни нотки. — той каза "живот, отдаден доброволно". Откажи.
Магнус вдигна глава и очите му се спряха върху Алек с поглед, които накара Клеъри да се изчерви и да се извърне. В него имаше толкова много любов, примесена с раздразнение и гордост, и отчаяние. Беше поглед, от които бяха паднали всички бариери и на Клеъри й се струваше нередно да го види.
— Не мога да откажа, Александър. Направя ли го, всички ще останем тук и така или иначе, ще умрем. Ще загинем от глад и ще се превърнем в прах, която ще трови демоните на това царство.
— Добре тогава — заяви Алек. — Никои от нас няма да пожертва твоя живот, за да спасим нашите.
Погледът на Магнус се плъзна по лицата на приятелите му, мръсни и изтощени, измъчени и пълни с отчаяние, и Клеъри видя как изражението му се променя, осъзнал изведнъж, че Алек е напълно прав. Никои от тях не би заменил неговия живот нито за своя, нито дори за живота на всички тях.
— Аз съм живял дълго — каза Магнус. — Толкова много години и въпреки това — недостатъчно. Няма да излъжа и да кажа, че ми стигат. Искам да живея… отчасти заради теб, Алек. Никога не съм искал да живея така силно, както през последните няколко месеца, с теб.
Алек изглеждаше поразен.
— Ще умрем заедно — каза той. — Нека поне остана с теб.
— Трябва да се върнеш. Трябва да се върнеш обратно в своя свят.
— Но аз не искам света. Искам теб — заяви Алек и Магнус затвори очи, сякаш думите му причиняваха болка.
Асмодеи ги гледаше, докато говореха — алчно, почти лакомо, и Клеъри си спомни, че демоните се хранят с човешките емоции: страх и радост, и обич. И болка, най-вече болка.
— Не можеш да останеш с мен — каза Магнус след кратко мълчание. — Защото мен вече няма да ме има. Демонът ще отнеме жизнената ми сила и тялото ми ще се превърне в прах. Четиристотин години, забрави ли?
— Демонът — повтори Асмодеи и изсумтя. — Би могъл поне да изречеш името ми, докато ме отегчаваш.
В този миг Клеъри реши, че като нищо ненавижда Асмодеи повече от всеки друг демон, когото бе срещала някога.
— Побързаи, момчето ми — добави Асмодеи. — Не разполагам с цяла вечност… нито пък ти, от днес.