— Трябва да те спася, Алек — каза Магнус. — Теб и всички, които обичаш; съгласи се, че не е кой знае колко висока цена за нещо такова.
— Не всички, които обичам — прошепна Алек и Клеъри усети, че в очите и напират сълзи.
Опитала се бе, наистина се бе опитала единствено тя да плати цената. Не беше честно Магнус да бъде този, които да я плати. Магнус, които имаше наи-малка роля в сравнение с останалите в тази история на нефилими, ангели и демони, и отмъщение; Магнус, който бе част от всичко това единствено защото обичаше Алек.
— Не — заяви Алек.
През сълзите си Клеъри виждаше как се държат един за друг; имаше нежност дори в извивката на пръстите му около рамото на Алек, когато Магнус се наведе, за да го целуне. Беше целувка по-скоро на отчаяно вкопчване един в друг, отколкото на страст. Магнус го стискаше така силно, че пръстите му се отпечатаха върху ръцете на Алек, ала най-сетне отстъпи назад и се обърна към баща си.
— Много добре — заяви той и Клеъри усети как се стяга, как събира цялата си воля, сякаш се кани да се хвърли в запалена клада.
— Много добре, вземи ме. Давам ти живота си. Съг…
Саимън — Саимън, които до този миг мълчеше, Саимън, за чието присъствие Клеъри почти бе забравила — пристъпи напред.
— Съгласен съм.
Веждите на Асмодей подскочиха.
— Какво беше това?
Изабел като че ли схвана какво се случва преди всички останали и пребледня като платно.
— Не! Саймън, не!
Ала той продължи, изпънал рамене и вирнал брадичка.
— Аз също съм безсмъртен — заяви той. — Магнус не е единственият. Вземи моето безсмъртие.
— Ааа — проточи Асмодеи и очите му внезапно лумнаха. — Азазел ми разказа за теб. Един вампир не е нещо интересно, но дневен вампир! Ти носиш във вените си силата на вашето слънце. Светлината на слънцето и вечен живот — да, това е истинска мощ.
— Точно така — рече Саимън. — Ако си съгласен да вземеш моето безсмъртие вместо това на Магнус, аз ти го давам. Съ…
— Саймън! — опита се да му попречи Клеъри, ала беше твърде късно.
— Съгласен съм — довърши той и като се огледа наоколо, стисна челюст, сякаш искаше да каже: "Изрекох го. Няма връщане назад".
— Господи, Саимън, не! — Магнус затвори очи; гласът му беше пропит с невероятна тъга.
— Аз съм едва на седемнайсет — каза Саимън. — Отнеме ли ми безсмъртието, просто ще изживея остатъка от живота си — няма да умра тук. Никога не съм искал да бъда безсмъртен, никога не съм искал да ставам вампир, никога не съм искал нищо от това.
— Няма да изживееш живота си! — В очите на Изабел имаше сълзи. — Ако Асмодей ти отнеме безсмъртието, ще се превърнеш в труп, Саймън. Ти си нежив.
Асмодей издаде груб звук.
— Ама че глупачка! Аз съм Принц на Ада. Мога да сривам стените между световете. Мога да създавам светове и да ги унищожавам. Мислиш ли, че не съм в състояние да върна назад трансформацията, която превръща един човек във вампир? Мислиш ли, че не съм в състояние да накарам сърцето му отново да забие? Детска игра.
— Но защо ти е да го правиш? — попита Клеъри озадачено. — Защо ти е да направиш така, че той да живее? Ти си демон. Не те е грижа…
— Не ме е грижа. Ала искам. Има още едно нещо, което искам от вас — нещо, което да направи сделката още по-съблазнителна. — той се усмихна широко и зъбите му проблеснаха като остри кристали.
— Какво? — Гласът на Магнус потрепери. — Какво искаш?
— Спомените му — заяви Асмодей.
— Азазел взе по един спомен от всеки от нас в замяна на услугата си — каза Алек. — Каква е тази ваша пристрастеност към спомените?
— Дадени доброволно, човешките спомени са като храна за нас — обясни Асмодеи. — Демоните живеят, поддържани от крясъците и агонията на прокълнатите в мъките им. Е, представете си тогава колко приятно разнообразие е един пир с щастливи спомени. Смесени заедно, те са невероятно вкусни — сладкото и горчивото. — той се огледа наоколо с блеснали очи. — А вече усещам, че ще получа цял куп щастливи спомени, малки вампире, защото ти си силно обичан, не е ли така?
Саймън изглеждаше нервен.
— Но ако вземеш спомените ми, кой ще бъда тогава? Не…
— Е — отвърна Асмодеи. — Предполагам, че бих могъл да взема и последния ти спомен и да те оставя като пълен идиот, но кому са потребни спомените на едно бебе? Скука, пълна скука. Въпросът е, какво би било наи-забавно? Спомените са вкусни, ала такава е и болката. Какво би причинило наи-голяма болка на твоите приятели тук? Какво винаги ще им напомня да се страхуват от могъществото и находчивостта на демоните? — Той сключи ръце зад гърба си. Копчетата на белия му костюм бяха с формата на мухи.